— Да, но тук имаме по-важна работа.
— А откъде сте сигурен, че тези прекрасни бегонии не са също толкова важни?
Повдигнах рамене. Когато решеше да се държи така, човек не можеше да спори с него.
— Не сте съгласен? Но такива неща са ставали. Е, добре, ще влезем и ще разпитаме храбрата Доркас.
Доркас стоеше в будоара със скръстени отпред ръце, а сивата й, остра коса стърчеше изпод бялото боне. Тя беше самото олицетворение на добрата старомодна прислужница.
Отначало в отношението и към Поаро се долавяше подозрителност, но той веднага я покори.
— Моля ви да седнете, мадмоазел.
— Благодаря, сър.
— С вашата господарка сте от дълги години, нали така?
— Десет години, сър.
— Дълъг период и много предана служба. Бяхте много привързана към нея, нали?
— Тя беше добра господарка към мен, сър.
— Значи нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса. Задавам ви ги с пълното одобрение на мистър Кавендиш.
— Разбира се, сър.
— Тогава ще започна, като ви питам какво стана вчера следобед. Господарката ви имаше кавга?
— Да, сър. Но не зная дали трябва… — Доркас се поколеба.
Поаро я изгледа настойчиво.
— Драга Доркас, необходимо ми е да зная всяка подробност от тази кавга, при това колкото се може по-обстойно. Не мислете, че издавате тайните на господарката си. Господарката ви вече не е жива, а ако искаме да отмъстим за нея, тогава трябва да узнаем всичко. Вече не можем да я върнем, но ако има престъпление, тогава ще искаме да предадем убиеца на правосъдието.
— Амин! — яростно изрече Доркас. — И без да казвам имена, в този дом има едного, когото никой от нас не може да понася! Проклет да е денят, в който той прекрачи този праг.
Поаро изчака възмущението й да поутихне, а след това, връщайки се отново към деловия си тон, попита:
— Та какво ще ми кажете за кавгата? Какво чухте от нея в началото?
— Вижте, сър, вчера случайно минавах отвън покрай преддверието…
— Кога беше това?
— Не мога да кажа точно, сър, но беше доста преди пет часа. Може да е било четири, може да е било и малко след четири. Та както казах, сър, минавах покрай преддверието, когато чух сърдити гласове да викат оттам. Нямах намерение да подслушвам, но… така се случи. Спрях се. Вратата беше затворена, но господарката говореше много високо и ясно я чух да казва: „Ти ме излъга, ти ме измами“ — каза тя. Не чух какво каза мистър Ингълторп. Той говореше доста по-тихо от нея, но тя му отговори: „Как смеещ? Аз съм те обличала и хранила! Всичко дължиш на мен! Така ли ми се отплащаш? Като позориш името ни?“ Пак не се чу какво каза той, но тя продължи: „Каквото и да кажеш, това няма да промени нещата. Знам какво да направя. Вече реших. Не си мисли, че страхът да не се разчуе или пък скандалът между мъж и жена ще ме спрат.“ После ми се стори, че ще излизат и затова бързо се махнах.
— Сигурна ли сте, че това е бил гласът на мистър Ингълторп?
— О, да. Че на кой друг може да е бил?
— Е, и какво стана после?
— След известно време се върнах в преддверието, но всичко беше утихнало. В пет мисис Ингълторп позвъни и ми заръча да й занеса чаша чай, без никакви закуски, в будоара. Изглеждаше ужасно — цялата пребледняла и разтревожена. „Доркас — каза ми тя, — преживях голям ужас.“ „Много съжалявам, мадам — казах аз. — Чаша хубав чай ще ви дойде много добре, мадам.“ Тя държеше нещо в ръката си. Не знам дали беше писмо или само лист хартия, но там имаше нещо написано, а тя не отделяше очи от него, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тя си прошепна нещо, сякаш беше забравила, че съм там: „Две думи — и всичко вече е различно.“ А след това ми казва: „Никога не се доверявай на мъж, Доркас, те не го заслужават!“ После излязох и й донесох чаша силен чай, а тя ми благодари и ми казва, че щяла да се почувствува по-добре след чая. „Не зная как да постъпя ми каза тя. — Скандалът между съпруг и съпруга е нещо ужасно. Доркас, ще се помъча да го потуля, ако мога.“ Точно тогава влезе мисис Кавендиш и тя млъкна.
— Все още ли държеше писмото, онзи лист, в ръка?
— Да, сър.
— Какво обикновено би направила с него след това?
— Ами не зная, сър. Предполагам, че е щяла да го заключи в онази нейна виолетова кутия.
— Там ли държеше обикновено важните си книжа?
— Да, сър. Сваляше я със себе си всяка сутрин, а вечер пак си я прибираше горе.
— Кога загуби ключа й?
— Нямаше го вчера по обяд и тя ми каза да го потърся внимателно. Много се беше притеснила заради него.
— Но тя имаше втори ключ, нали?
— О, да, сър.
Доркас гледаше Поаро с голяма доза любопитство, а ако трябва да кажа истината — аз също. Какъв беше този загубен ключ? Поаро се усмихна.