— Доркас, искаме да поговорим с Манинг. Кажи му, моля те, да дойде тук.
— Да, сър.
Доркас излезе.
Зачакахме в напрегнато мълчание. Самият Поаро се чувствуваше напълно спокойно и бършеше праха от един забравен ъгъл на библиотеката.
Тракането на подковани ботуши отвън по чакъла предизвести идването на Манинг. Джон погледна въпросително към Поаро. Последният кимна.
— Влез вътре, Манинг — каза Джон. — Искам да поговорим.
Манинг влезе бавно и нерешително през френския прозорец и застана колкото се може по-близо до него. Шапката си държеше в ръце, като внимателно я въртеше напред-назад. Беше доста прегърбен, макар самият той навярно да не беше толкова стар, колкото изглеждаше, ала очите му имаха проницателен и интелигентен поглед, на който не подхождаше бавният му и доста предпазлив говор.
— Манинг — каза Джон, — този господин ще ти зададе няколко въпроса и искам да му отговориш.
— Да, сър — промърмори Манинг.
— Вие засаждахте цветна леха пред южния край на къщата, нали, Манинг?
— Да, сър, аз и Уилям.
— И мисис Ингълторп дойде до прозореца и ви повика, нали?
— Да, сър, повика ни.
— Разкажете ми с ваши думи какво стана след това.
— Ами нищо особено, сър. Само каза на Уилям да слезе с велосипеда си до селото и да донесе бланка за завещание или нещо такова — не знам точно какво, защото тя му го написа.
— Е?
— Ами той отиде, сър.
— И какво стана после?
— Ами продължихме с бегониите, сър.
— Мисис Ингълторп не ви ли повика пак?
— Да, сър, повика ни пак двамата с Уилям.
— И тогава?
— Накара ни да влезем вътре и да се подпишем отдолу на някакъв дълъг лист, до нейния подпис.
— Видяхте ли какво пише над подписа й?
— Не, сър, беше покрито с попивателна хартия.
— И вие се подписахте където тя ви каза?
— Да, сър, първо аз, после Уилям.
— И какво направи тя после с листа?
— Ами сложи го в дълъг плик и го остави в онази виолетова кутия, дето стои на бюрото й.
— Кое време беше, когато ви повика първия път?
— Трябва да е било към четири, сър.
— Не по-рано, така ли? Не е ли могло да бъде някъде към три и половина?
— Не, сър. По-скоро малко след четири, но не преди това.
— Благодаря, Манинг, достатъчно — каза Поаро с доволен глас.
Градинарят погледна господаря си, който му кимна. Манинг вдигна ръка към челото си, измърмори нещо и заднишком излезе навън през прозореца.
Ние се спогледахме.
— Боже господи! — промълви Джон. — Какво изумително съвпадение!
— Какво съвпадение?
— Че майка ми е направила завещание в самия ден на смъртта си!
Мистър Уелс прочисти гърлото си и отбеляза сухо:
— Сигурен ли сте, че това е съвпадение, Кавендиш?
— Какво искате да кажете?
— Майка ви, както ми съобщихте, е имала сериозна кавга с… с някого вчера следобед…
— Какво искате да кажете? — отново извика Джон. Гласът му потрепери, а той силно пребледня.
— След тази кавга майка ви много внезапно и набързо прави ново завещание. Никога няма да узнаем съдържанието на това завещание, защото на никого не е казала какво предвижда то. Тази сутрин тя несъмнено щеше да се консултира с мен по въпроса, но не успя. Завещанието изчезва и тя отнася тайната му в гроба си. Страхувам се, че тук няма никакво съвпадение, Кавендиш. Мосю Поаро, сигурен съм, че ще се съгласите с мен — фактите навеждат на определени изводи.
— Независимо. от изводите — прекъсна го Джон — ние сме много признателни на мосю Поаро за разкриването на този факт. Ако не беше той, никога нямаше да узнаем за завещанието. Предполагам, че не бива да ви питам какво ви подтикна първоначално към тази мисъл?
Поаро се усмихна и отвърна:
— Един надраскан стар плик и прясно засадена леха с бегонии.
Навярно Джон щеше да продължи да го разпитва, ала в този момент се чу силен шум от мотор и ние всички се обърнахме към прозореца, край който премина кола.
— Иви! — извика Джон. — Извинете ме, Уелс. — Той изтича към преддверието.
Поаро ме изгледа изпитателно.
— Мис Хауърд — обясних аз.
— А, радвам се, че пристига. Това е една умна и сърцата жена, Хейстингс. Само дето господ не я е дарил и с красота!
Последвах примера на Джон и излязох в преддверието, където мис Хауърд полагаше усилия да се освободи от обемистите шалове, навити около главата й. Когато очите й попаднаха върху мен, обзе ме внезапно чувство на вина. Тази жена ме бе предупреждавала така настоятелно, а аз, уви, не обърнах никакво внимание на думите й! Колко прибързано и колко пренебрежително бях отхвърлил предупреждението й от съзнанието си! Сега, когато тя се оказа права по такъв трагичен начин, изпитвах срам. Колко добре бе познавала тя Алфред Ингълторп. Питах се дали ако бе останала в Стайлс, трагедията пак щеше да се случи или този човек би се уплашил от бдителните й очи?