— Напълно. Изложението ви се отличава с възхитителна интелигентност. Продължавайте.
— Значи — подех аз окуражен — щом като този, който е бил вътре, не е влязъл през прозореца, нито по някакъв чудотворен начин, то тогава следва, че вратата е била отворена отвътре от самата мисис Ингълторп. Това засилва убеждението, че въпросната личност е била съпругът й.
Поаро поклати глава.
— Защо ще го е направила? Тя залоства вратата към неговата стая — нещо доста необичайно от нейна страна, — защото се скарва жестоко с него този същия следобед. Не, той е последният човек, когото тя би пуснала вътре.
— Но сте съгласен с мен, че вратата трябва да е била отворена от самата мисис Ингълторп?
— Съществува и друга вероятност. Може да е забравила да залости вратата към коридора, когато си е лягала и да го е направила по-късно, когато е ставала някъде призори.
— Поаро, сериозно ли мислите така?
— Не твърдя, че е така, но е възможно. А сега нещо друго — какво мислите за разговора, който сте чули между мисис Кавендиш и свекърва й?
— Бях го забравил — отвърнах замислено. — Както и преди, за мен това си остава загадка. Струва ми се невероятно за жена като мисис Кавендиш, толкова горда и сдържана, да се намесва така грубо в нещо, което изобщо не е нейна работа.
— Прав сте. За жена с нейното възпитание това е нещо изумително.
— При всички положения това е интересно — съгласих се аз. — Но все пак е маловажно и не би трябвало да се взема под внимание.
Поаро изпъшка.
— Какво съм ви казвал винаги? Всичко трябва да се взема под внимание. Ако фактът не пасва на теорията, тогава разкарайте теорията.
— Е, добре, ще видим — казах аз наежено.
— Да, ще видим.
Бяхме стигнали Лийстуейс Котидж и Поаро ме покани горе в стаята си. Предложи ми една от късите руски цигари, от които някога самият той запалваше. Беше ми забавно да видя как внимателно събира изгорелите кибритени клечки в порцеланова купичка. Моментното ми раздразнение изчезна.
Поаро бе поставил столовете ни пред отворения прозорец, откъдето се виждаше селската улица. Свежият въздух подухваше навътре, топъл и ободряващ. Денят се очертаваше горещ.
Изведнъж вниманието ми бе привлечено от някакъв върлинест млад човек, който бързо тичаше по улицата. По-необичайна гледка представляваше изражението на лицето му — рядка смесица от ужас и вълнение.
— Вижте, Поаро! — извиках аз.
Той се наведе напред.
— Ха! — каза той. — Това е мистър Мейс от аптеката. Идва насам.
Младежът се спря пред Лийстуейс Котидж и след известно колебание похлопа силно по вратата.
— Една минутка — провикна се Поаро от прозореца. — Идвам.
Като ми махна да го последвам, той изтича надолу по стълбите и отвори вратата. Мистър Мейс започна веднага:
— О, мистър Поаро, извинете ме за безпокойството, не чух, че току-що сте се върнали от имението.
— Да, така е.
Младежът облиза пресъхналите си устни. Лицето му менеше израженията си по много любопитен начин.
— Цялото село говори за това как мисис Ингълторп е починала така внезапно. Хората казват — той предпазливо сниши глас, — че е била отровена!
Поаро остана невъзмутим.
— Само лекарите могат да кажат това, мистър Мейс.
— Да, точно така… Разбира се… — Младежът се поколеба, но вълнението му взе връх. Той сграбчи Поаро за ръката и зашепна вече съвсем тихо: — Само ми кажете, мистър Поаро — не е… не е стрихнин, нали?
Почти не успях да чуя какво отвърна Поаро. Явно беше нещо неангажиращо. Младежът си замина и като затваряше вратата, очите на Поаро срещнаха моите.
— Да — каза той със сериозен глас. — Този младеж ще има какво да каже пред съда за установяването причините за смъртта.
Бавно се качихме горе. Тъкмо отварях уста, когато Поаро ме възпря с ръка.
— Не сега, не сега, mon ami. Нужно ми е да размисля. Умът ми е в някакъв безпорядък, а това не е добре.
Той прекара десетина минути в мълчание и пълна неподвижност, като се изключат няколкото изразителни помръдвания на веждите, а през цялото това време очите му придобиваха все по-зелен цвят. Най-сетне въздъхна дълбоко.
— Всичко е наред. Лошото премина. Сега вече всичко е на мястото си. Човек не трябва да допуска подобни обърквания. Случаят още не е ясен, не. Защото той е изключително сложен! Той ме озадачава. Мен, Еркюл Поаро! Съществуват два факта от голямо значение.
— И кои са те?
— Първият е състоянието на времето вчера. Това е много важно.
— Но денят беше чудесен! — прекъснах го аз. — Поаро, вие се шегувате с мен!