Аферата в Стайлс

— Възможно ли е да е поела отровата случайно? — попита коронерът.

— Смятам го за твърде невероятно. За разлика от някои други отрови, стрихнинът не се използува за домашни цели, а има и ограничения за продажбата му.

— Възможно ли е от вашите резултати да посочите как е била поета отровата?

— Не.

— Пристигнали сте в Стайлс преди доктор Уилкинс, нали така?

— Така е. Срещнах колата точно при портата до къщичката на пазача и тогава хукнах натам по най-бърз начин.

— Ще ни разкажете ли какво се случи след това?

— Влязох в стаята на мисис Ингълторп. Заварих я в типичните при тетанус конвулсии. Тя се обърна към мен и изпъшка: "Алфред… Алфред…

— Възможно ли е стрихнинът да е бил в кафето, което съпругът й е занесъл след вечеря?

— Възможно е, но стрихнинът е много бързо действуваща отрова. Симптомите се проявяват час или два след неговото приемане. Има случаи, когато действието му се забавя от определени обстоятелства, но тук нямаме доказателство за подобни неща. Предполагам, че мисис Ингълторп е изпила вечерното си кафе някъде към осем часа, докато симптомите се проявяват едва в ранните часове на сутринта, което пък от своя страна сочи, че стрихнинът е бил поет доста по-късно през нощта.

— Мисис Ингълторп е имала навика да пие чаша какао посред нощ. Възможно ли е стрихнинът да е бил поднесен с него?

— Не, аз лично взех проба от останалото в чашката какао и го изследвах. В него не открих стрихнин.

Чух Поаро да хихика тихо до мен.

— Откъде разбрахте? — попитах аз.

— Слушайте.

— Мога да заявя — продължи докторът, — че бих се изненадал при друг резултат.

— Защо?

— Просто защото стрихнинът има необикновено горчив вкус. Той може да се усети в разтвор едно на 70 000 и може да бъде прикрит единствено от силно ароматни вещества. Какаото е твърде слабо, за да заличи вкуса му.

Член на журито поиска да узнае дали същото съображение важи и за кафето.

— Не. Кафето притежава собствен горчив вкус и затова би могло да прикрие вкуса на стрихнина.

— Значи сте на мнение, че отровата е била сложена в кафето, но по някакви неизвестни причини нейното въздействие се е забавило.

— Да, но тъй като чашата е строшена на малки парченца, не е възможно да се изследва съдържанието й.

С това приключиха показанията на доктор Бауърстейн. Доктор Уилкинс го подкрепи по всички пунктове. На въпроса дали може да се допусне самоубийство, той отговори отрицателно с абсолютна категоричност. Покойницата, каза той, страдала от слабо сърце, но иначе се радвала на отлично здраве и притежавала бодро и уравновесено разположение на духа. Според него тя би била един от последните хора, които биха посегнали на живота си.

Дойде редът на Лорънс Кавендиш. Показанията му бяха доста маловажни, понеже бяха просто повторение на казаното от брат му. Тъкмо когато всички очакваха неговото оттегляне, той замълча, а после каза доста нерешително:

— Мога ли да добавя нещо?

Той погледна неодобрително към коронера, който бързо отвърна:

— Разбира се, мистър Кавендиш. Ние сме тук, за да се доберем до истината и приветствуваме всичко, което може да хвърли допълнителна светлина.

— Това е просто една моя идея — обясни Лорънс. — Разбира се, може и да греша, но все още ми се струва, че смъртта на майка ми може да се отдаде на естествени причини.

— Как мислите да го докажете, мистър Кавендиш?

— Малко преди смъртта си майка ми беше започнала да взема тоник, съдържащ стрихнин.

— А! — възкликна коронерът,

Членовете на журито се раздвижиха заинтригувани.

— Предполагам — продължи Лорънс, — че е имало случаи, когато ефектът от натрупването на лекарството, приемано известно време, е довеждал до смърт. А не е ли възможно също така тя случайно да е поела свръхдоза от лекарството си?

— За пръв път чуваме, че покойната е вземала стрихнин преди смъртта си. Много сме ви признателни, мистър Кавендиш.

Отново повикаха доктор Уилкинс, който отхвърли идеята с насмешка.

— Това, което казва мистър Кавендиш, е абсолютно невъзможно. Всеки лекар ще ви каже същото. В известен смисъл стрихнинът е отрова, която има такъв кумулативен ефект, но е невъзможно да доведе до смърт по този начин. Трябваше да има дълъг период на хронични симптоми, което веднага щеше да привлече вниманието ми. Цялото твърдение е абсурдно.

— А второто предположение? Че мисис Ингълторп по невнимание е взела свръхдоза?