— Три, дори четири дози не биха довели до смърт. Мисис Ингълторп винаги поръчваше да й приготвят по-голямо количество лекарство, тъй като тя се обслужваше от аптеката на Куут в Тадминстър. Трябвало е да погълне почти цялото шише, за да може да се обясни количеството, което установихме при аутопсията.
— Значи вие смятате, че можем да пренебрегнем тоника като евентуална причина за смъртта й?
— При всички случаи. Подозрението е нелепо.
Същият член на журито, който се беше обадил преди, попита дали аптекарят, който е приготвил лекарството, не е сбъркал.
— Това, разбира се, е възможно винаги — отвърна лекарят.
Ала Доркас, която беше следващата призована свидетелка, разпръсна дори и тази възможност. Лекарството не било приготвяно скоро. Напротив, мисис Ингълторп взела последната доза в деня на смъртта си.
Така въпросът за тоника бе окончателно отхвърлен и коронерът продължи със задълженията си. След като чу разказа на Доркас как е била събудена от яростното биене на звънеца на господарката си и как след това наскачала цялата къща, той премина към въпроса за кавгата от предния следобед.
Показанията на Доркас по този пункт бяха в основни линии това, което ние с Поаро вече бяхме чували, затова няма да ги повтарям тук.
Следващата свидетелка беше Мари Кавендиш. Тя стоеше много изправена и говореше с нисък, ясен и напълно овладян глас. В отговор на въпроса на коронера тя му разказа как будилникът й я събудил както обикновено в четири и половина и как тя тъкмо се обличала, когато звукът от падането на нещо тежко я уплашил.
— Това сигурно е била масичката до леглото? — обади се коронерът.
— Отворих вратата — продължи Мари — и се заслушах. След няколко минути се чу силен звънец. Доркас дотича долу, събуди съпруга ми и ние всички отидохме до стаята на свекърва ми, но вратата й беше заключена…
Коронерът я прекъсна:
— Струва ми се, че наистина няма защо да ви притесняваме повече по този въпрос. Известно ни е всичко, което се е случило след това. Но ще ви бъда признателен, ако ни кажете какво сте дочули от кавгата от предния ден.
— Аз?
В гласа й се долови обида. Тя вдигна ръка и поправи дантелата на яката си, като леко извърна глава настрани. Съвсем спонтанно през ума ми премина мисълта: „Тя печели време!“
— Да. Доколкото зная — продължи коронерът, добре разчленявайки думите си, — вие сте седели с книга в ръка на пейката под продълговатия прозорец на будоара. Така е, наля?
Това беше ново за мен, а след като погледнах към Поаро, разбрах, че е новост и за него.
Преди тя да отговори, почти интуитивно почувствувах една миниатюрна пауза, някакво неуловимо колебание:
— Да, така е.
— И прозорецът на будоара е бил отворен, нали?
Несъмнено лицето й пребледня, когато отговори:
— Да.
— Значи е била невъзможно да не чуете гласовете вътре, още повече, че там разгневени хора са говорели на висок глас. В действителност от вашето място трябва да се е чувало по-добре отколкото от преддверието.
— Възможно е.
— Ще повторите ли какво сте чули от кавгата.
— Наистина не си спомням да съм чула нещо.
— Да не искате да кажете, че не сте чули гласове?
— О, чувах гласове, но не чувах какво си говорят. — По страните й изби лека руменина.
Коронерът не се отказваше.
— И не си спомняте нищо? Нищо, така ли мисис Кавендиш? Нито една изпусната дума или фраза, които да ви наведат на мисълта, че това наистина е бил личен разговор?
Тя замълча, сякаш за да размисли, като външността й остана неизменно спокойна.
— Да, спомням си. Мистър Ингълторп каза нещо — не си спомням точно какво — нещо за причиняване на скандал между съпруг и съпруга.
— А! — облекчено се облегна назад коронерът. — Това съвпада с чутото от Доркас. Но извинете ме, мисис Кавендиш — макар и да сте разбрали, че това е личен разговор, вие не се отдалечихте, така ли? Останахте на пейката?
Когато светлокафявите очи се вдигнаха нагоре, улових в тях моментно проблясване. Бях сигурен, че в този момент би разкъсала дребничкия адвокат на парченца заради тези негови инсинуации, но тя отговори съвсем спокойно:
— Не. Чувствувах се добре на пейката. Просто се концентрирах върху книгата си.
— И това е всичко, което можете да ни кажете?
— Да, всичко.
Разпитът приключи, но се съмнявах, че коронерът е напълно доволен от него. У него навярно бе останало подозрението, че ако пожелаеше, Мари Кавендиш би могла да каже повече.
След това бе повикана Ейми Хил, магазинерка, която потвърди, че на седемнадесети, следобед, е продала формуляр за завещание на Уилям Ърл, помощник-градинар в Стайлс.