После бяха призовани Уилям Ърл и Манинг които потвърдиха, че са се подписали като свидетели на някакъв документ. Манин определи времето около четири и половина, докато Уилям беше на мнение, че е било доста по-рано.
След тях дойде Синтия Мърдок. Показанията й обаче бяха скромни. Тя не бе видяла нищо от трагедията до момента, в който беше събудена от мисис Кавендиш.
— И не сте чули падането на масичката?
— Не, спала съм дълбоко.
Коронерът се усмихна.
— Хората с чиста съвест спят дълбоко — отбеляза той. — Благодаря ви, мис Мърдок, това е всичко.
— Мис Хауърд.
Мис Хауърд показа писмото, което мисис Ингълторп й е била написала вечерта на седемнадесети. Разбира се, Поаро и аз вече го бяхме виждали. За нас то не добави нищо ново към знанията ни за трагедията. Това е неговото факсимиле:
Писмото беше предадено на журито, което го огледа внимателно.
— Боя се, че не ни е от голяма помощ — въздъхна коронерът. — Тук не се споменава нито едно събитие от следобеда.
— Ясно като бял ден — отвърна мис Хауърд лаконично. — Показва, че клетата ми стара приятелка е разбрала как са се подиграли с нея!
— В писмото не се споменава нищо подобно — отвърна коронерът.
— Не, защото бедната Емили никога не е можела да приеме, че греши. Но аз я познавам. Тя искаше да се върна. Само че не искаше да признае, че имах право. Искаше да го позаобиколи. Повечето хора правят така. Само че аз не вярвам в това.
Мистър Уелс се усмихна леко. Усмивки се появиха по лицата и на неколцина членове на журито. Явно мис Хауърд беше популярна личност.
— Във всеки случай цялата тази глупост е само губене на време — продължи дамата, като, пренебрежително изгледа журито отгоре до долу. — Само приказки и приказки! Докато през цялото време знаем много добре…
Коронерът я прекъсна, почти агонизирайки от страх:
— Благодаря, мис Хауърд, това е всичко.
Сигурно е въздъхнал с облекчение, когато тя показа готовност да се съобрази с него.
След това дойде сензацията на деня. Коронерът повика Албърт Мейс, помощник-аптекаря. Това беше нашият развълнуван млад приятел с бледото лице. В отговор на въпросите на коронера той обясни, че е квалифициран фармацевт, но че е отскоро в тази аптека, тъй като предишният помощник бил призован в армията.
След това въведение коронерът започна по същество.
— Мистър Мейс, продавали ли сте скоро стрихнин на лица, които не са имали право да го закупят?
— Да, сър.
— Кога е било това?
— Миналия понеделник вечерта.
— Понеделник ли? Не вторник?
— Да, сър, понеделник, шестнадесети.
— Можете ли да ни кажете на кого сте го продали?
В залата бе настанала такава тишина, че не се чуваше даже дишането на хората.
— Да, сър. На мистър Ингълторп.
Всички погледи се насочиха към мястото където, неподвижен и вдървен, седеше Алфред Ингълторп. Когато уличаващите думи излязоха от устата на младежа, той леко се сепна. Помислих си, че може би ще се надигне от стола си, но той продължи да седи, макар по лицето му да се изписа добре изигран израз на изненада.
— Сигурен ли сте в това, което казвате? — строго попита коронерът.
— Съвсем сигурен, сър.
— Да не би да имате навика да продавате стрихнин на когото ви падне?
Младежът буквално повяхна под смръщения поглед на коронера.
— О, не, сър… Разбира се, че не. Но като видях, че това е мистър Ингълторп от имението, си рекох, че в това няма нищо страшно. Той ми каза, че му е нужен, за да отрови някакво куче.
Вътре в себе си му съчувствувах. Това беше обикновена проява на човешката природа — да направиш услуга на човек от „имението“, — особено когато тя би могла да доведе до евентуална промяна в социалното ти положение, до връзка с местните големци.
— Не е ли прието всеки, който купува отрова, да се подписва във вашата книга?
— Да, сър. Мистър Ингълторп се подписа.
— Носите ли книгата със себе си?
— Да, сър.
Книгата беше предоставена, а след това, с няколко строги думи на укор, коронерът освободи злощастния мистър Мейс.
После, насред пълна тишина, беше призован Алфред Ингълторп. Съзнаваше ли той колко близо до шията му се бе спуснала примката?
Коронерът се насочи направо към въпроса.
— Миналия понеделник вечерта купували ли сте стрихнин с намерението да тровите куче?
Ингълторп отвърна съвършено спокойно:
— Не, не съм. В Стайлс няма куче, ако не се брои едно дворно овчарско куче, което е в отлично здраве.
— Значи напълно отричате да сте купували стрихнин от Албърт Мейс миналия понеделник?
Да.
— И това ли ще отречете?
Коронерът му подаде аптекарския регистър с подписа му.