— Това е възможно — казах аз, запленен от красноречието на Поаро. — Но ако е така, защо тогава Ингълторп не казва къде е бил в понеделник в шест часа вечерта?
— Защо наистина? — попита Поаро, поукротявайки темпото. — Ако го бяха арестували, сигурно щеше да каже, но аз не искам да се стига дотам. Трябва да го накарам да проумее сериозността на положението. Явно мълчанието му крие нещо непочтено. И да не е убил жена си, той все пак си остава един мошеник, който крие нещо, макар и да не е свързано с убийството.
— Какво може да е то? — попитах на глас, повлиян от сегашните предположения на Поаро, без да се отказвам напълно от убеждението, че най-очевидният извод е и вярното разрешение.
— Не се ли сещате? — попита ухилено Поаро.
— Не, а вие?
— О, да. Преди известно време ми хрумна една идейка — и тя се потвърди.
— Не сте ми я казвали — казах аз с укоризнен тон.
Поаро разпери извинително ръце.
— Простете ми, mon ami, но вие не бяхте много възторжено настроен към идеите ми. — После добави с по-сериозен глас: — Кажете ми — не смятате ли вече, че той не трябва да бъде арестуван?
— Навярно — отвърнах не съвсем уверено, защото наистина съдбата на Алфред Ингълторп не ме вълнуваше особено много и бях на мнение, че едно сплашване ще му дойде съвсем добре.
Поаро, който ме наблюдаваше внимателно, въздъхна дълбоко.
— Е, добре, приятелю — каза той, като промени темата. — Като оставим мистър Ингълторп настрана, какво мислите за показанията на свидетелите?
— О, напълно според очакванията ми.
— Нищо ли не ви се стори по-особено?
Мислите ми литнаха към Мари Кавендиш и веднага го попитах:
— В какъв смисъл?
— Ами показанията на мистър Лорънс Кавендиш например?
Обзе ме облекчение.
— О, на Лорънс ли? Не, не мисля. Той винаги е бил малко нервен.
— Предположението, че отравянето на майка му е в резултат на нещастен случай с тоника, който е взимала — това не ви ли се видя странно, hein?
— Не бих казал. Лекарите, разбира се, го отхвърлиха с насмешка. Но подобно предположение е съвсем естествено за един лаик.
— Мосю Лорънс Кавендиш обаче не е лаик. От вас зная, че е учил медицина и че е защитил степен.
— Да, вярно е. Бях забравил. — Това доста ме сепна. — Наистина е странно.
Поаро кимна.
— Още от началото поведението му е особено. От всички в къщата той единствен би могъл да разпознае симптомите на стрихниновото отравяне и при все това виждаме, че само той поддържа теорията за естествена смърт. Ако го беше казал мосю Джон, тогава — да. Той обаче не притежава необходимите познания, а и по природа не е надарен със силно въображение. Докато мосю Лорънс — не! И днес той прави предположение, което би трябвало сам да осъзнава, че е нелепо. В това има храна за мисълта, mon ami!
— Много е объркващо — съгласих се аз.
— А после и мисис Кавендиш — продължи Поаро. — Още един свидетел, който крие нещо! Как оценяте държанието й?
— Наистина не зная какво да мисля. Изглежда невероятно тя да иска да прикрие Алфред Ингълторп. И все пак така излиза.
Поаро кимна замислено.
— Да, странно е. Едно е сигурно обаче — тя е чула много повече от онзи „личен разговор“, отколкото желае да каже.
— Но тя пък е последният човек, който може да бъде обвинен в подслушване!
— Точно така. От нейните показания научих едно — че съм сгрешил. Доркас е била съвсем права — кавгата е станала по-рано, някъде към четири часа, както твърди тя.
Изгледах го с любопитство. Не можех да проумея настойчивостта му относно този факт.
— Да, няколко доста особени неща излязоха наяве днес — продължи Поаро. — Какво, например, е правил доктор Бауърстейн извън леглото си и напълно облечен толкова рано сутринта? Удивлявам се, че до този момент никой не е коментирал този факт.