— Предполагам, че страда от безсъние — казах аз не много уверено.
— Като обяснение това е или много добро, или много лошо — отбеляза Поаро. — Обхваща всичко и не обяснява нищо. Смятам да държа нашия умник доктор Бауърстейн под око.
— Още нещо от показанията, което да ви смущава? — попитах го саркастично.
— Mon ami — отвърна сериозно Поаро, — когато видите, че хората не ви казват истината — тогава бъдете нащрек! А днес, освен ако не греша твърде много, само един, най-много двама души казаха истината, без да прикриват нещо или да се опитат да я заобиколят.
— Но моля ви, Поаро! Няма да споменавам Лорънс или мисис Кавендиш, но да вземем Джон, мис Хауърд — да не би те да не казаха истината?
— И двамата ли, приятелю? Единият — да, но двамата…
Думите му ме стреснаха неприятно. Показанията на мис Хауърд, колкото и маловажни, бяха дадени толкова прямо и без заобикалки, че и през ум не ми беше минало да подлагам на съмнение искреността й. И все пак много почитах мъдростта на Поаро, освен в случаите, когато той проявяваше своя, както го наричах пред себе си, „магарешки инат“.
— Наистина ли мислите така? — попитах аз. — За мен мис Хауърд винаги е била изключително честна, дори прямотата й често пъти е пораждала неудобство.
Поаро ме изгледа с любопитство, което не успях да проумея. Понечи да каже нещо, но се спря.
— Също и мис Мърдок — продължих аз. — В нея няма нищо прикрито.
— Вярно е. Странно е обаче това, че тя не е чула никакъв звук, макар да е спяла в съседната стая; мисис Кавендиш, която е била в другото крило на сградата, е чула ясно падането на масичката.
— Е, тя е млада и има здрав сън.
— О, да, разбира се! Това момиче трябва да е наистина прочута сънливка!
Не ми хареса тона му, но точно в този момент на прозореца се чу остро почукване и когато погледнахме натам, видяхме двамата детективи, които ни чакаха долу.
Поаро грабна шапката си, яростно засука мустаците си и след като внимателно избърса въображаема прашинка от ръкава си, ми махна да тръгна пред него по стълбите; после поехме заедно с детективите към Стайлс.
Стори ми се, че появата на двама души от Скотланд Ярд предизвика доста силен шок — особено у Джон, независимо, че след днешното решение на журито той бе осъзнал, че това е просто въпрос на време! И все пак присъствието на детективите го караше да осъзнае истината по-силно от всяко друго нещо.
Поаро си бе говорил нещо на тих глас с Джап и последният отправи следната молба — всички, с изключение на прислугата, да се съберат в гостната. Разбрах значението на този ход. Поаро се готвеше да изпълни хвалбата си.
Лично аз не бях голям оптимист. Поаро можеше да си има превъзходни причини да вярва в невинността на Ингълторп, само че човек като Самърхей щеше да иска твърди доказателства, а се съмнявах, че Поаро е в състояние да ги представи.
Не след дълго всички се събрахме в гостната и Джап затвори вратата. Поаро любезно предложи столове на всички. До един бяхме вперили погледи в хората от Скотланд Ярд. Навярно тогава осъзнахме за пръв път, че всичко това не е някакъв лош сън, а самата действителност. Бяхме чели за подобни неща, а сега бяхме участници в тази драма. Утре ежедневниците щяха да разнесат новината из цяла Англия със заглавията си: „ТАЙНСТВЕНА ТРАГЕДИЯ В ЕСЕКС“ „БОГАТА НАСЛЕДНИЦА — ОТРОВЕНА“ Щеше да има изгледи от Стайлс, снимки от рода на „Семейството напуска съда за установяването причините за смъртта“ — местният фотограф небе стоял със скръстени ръце. Все неща, за които човек бе чел стотици пъти, неща, които обикновено се случват на други, а не на теб самия. А ето, че в този дом бе извършено убийство. Пред нас се намираха „детективите, натоварени със случая“. Добре познатият израз бързо прекоси съзнанието ми в мига, преди Поаро да открие срещата.
Мисля, че всички се изненадаха, когато именно той, а не тези, които бяха тук в качеството си на официални детективи, пое инициативата.
— Mesdames и messieurs — започна Поаро с поклон, сякаш беше някаква знаменитост, която щеше да изнася лекция. Има определена причина, за да ви повикам всички тук. Тази причина е мистър Алфред Ингълторп.
Ингълторп седеше малко отделен — предполагам, че останалите несъзнателно бяха поотдръпнали столовете си по-далеч от неговия — и той трепна леко, когато Поаро произнесе името му.
— Мистър Ингълторп — обърна се Поаро направо към него, — над този дом е надвиснала тъмна сянка, сянката на убийството.