— Едва ли може да се нарече подозрение — промърморих аз. — Идеята ми е направо глупава.
— Хайде и вие — окуражи ме Поаро. — Не се страхувайте. Кажете каквото мислите. Човек винаги трябва да се доверява на инстинктите си.
— Е, добре — казах аз. — Колкото и нелепо да звучи, предполагам, че мис Хауърд не казва всичко, което знае!
— Мис Хауърд?
— Нали ви казах, че ще ми се присмеете…
— В никакъв случай. Защо ще ви се присмивам?
— Не мога да се отърва от чувството — продължих аз, без да му мисля много, — че я оставихме извън подозрение просто защото е била далеч от мястото. Само че тя е била на не повече от петнадесетия мили оттук. С кола може да се пристигне за половин час. Можем ли със сигурност да твърдим, че тя не е била в Стайлс в нощта на убийството?
— Да, приятелю — неочаквано за мен отвърна Поаро, — можем. Едно от първите неща, които направих, беше да позвъня в болницата, където тя работи.
— Е, и?
— От разговора научих, че мис Хауърд е била дежурна във вторник следобед и че освен това, тъй като неочаквано е пристигнал нов конвой, тя е предложила услугите си да застъпи и на нощно дежурство, което било прието с благодарност. Това решава въпроса.
— О! — казах аз, доста объркан. — В действителност — продължих аз след малко — подозренията ми се подхранват от нейната силна ненавист спрямо Ингълторп. Не мога да се отърва от мисълта, че е готова на всичко, стига то да е против него. Освен това допусках, че може да знае нещо за унищожаването на завещанието. Може да е изгорила новото, защото го е взела за предишното, което е било в негова полза. Тя е ужасно настроена против него.
— И вие смятате ненавистта й за нещо необичайно?
— Д-да. Тя е толкова агресивна. Често се питам дали реакциите и по този въпрос са нормални.
Поаро енергично поклати глава.
— Не, не, тук сте на погрешен път. У мис Хауърд няма нищо побъркано или ненормално. Тя е отличен пример за добре уравновесената англичанка. Тя е образец на самата нормалност.
— Но все пак омразата й към Ингълторп граничи с мания. Моята идея беше — наистина твърде смешна, — че тя е имала намерение да отрови него и че по някакъв начин жертвата се е оказала… мисис Ингълторп. Само че не виждам как е могло да стане всичко това. Цялото нещо е изключително нелепо и смешно.
— И все пак сте прав в едно — за предпочитане е да се подозират всички, докато първо — логиката го докаже и второ — вие сам се убедите в невинността им. Какви са причините против тезата, че мис Хауърд умишлено е отровила мисис Ингълторп?
— Как какви — ами че тя беше изключително привързана към нея! — възкликнах аз.
— Не, не! — раздразнено извика Поаро. — Това са детински аргументи. Ако приемем, че мис Хауърд е могла да отрови възрастната дама, тя би могла със същия успех да симулира и привързаност. Не, трябва да се огледаме другаде. Вие сте напълно прав в предположението си, че ненавистта й към Алфред Ингълторп е толкова силна, та чак изглежда неестествена; само че изводът, който правите от това, е доста погрешен. Аз съм извлякъл собствени изводи, които, според мен, са правилни, но засега няма да ги споменавам. — Той помълча за миг, а после продължи: — Според начина, по който разсъждавам аз, съществува една непреодолима пречка мис Хауърд да е извършила убийството.
— И тя е?
— Че по никакъв начин смъртта на мисис Ингълторп не би облагодетелствувала мис Хауърд. Няма убийство без мотив.
Поразмислих се.
— А не е ли възможно мисис Ингълторп да е направила завещание в нейна полза?
Поаро поклати глава.
— Но нали самият вие посочихте тази възможност пред мистър Уелс?
Поаро се усмихна.
— Направих го нарочно. Не исках да споменавам името на човека, когото всъщност имах предвид. Мис Хауърд се намираше до голяма степен в същото положение, затова назовах нейното име.
— И все пак мисис Ингълторп може да го е направила. Ами завещанието, което е изготвила в деня на смъртта си може да…
Поаро поклати глава толкова енергично, че аз спрях по средата на изречението.
— Не, приятелю. Имам няколко мои идейки за това завещание. Мога обаче да ви кажа само това — то не е било в полза на мис Хауърд.
Приех уверението му, макар в действителност да не проумявах как може да е толкова сигурен в твърдението си.
— Е — казах с въздишка, — тогава ще оправдаем мис Хауърд. Подозренията ми към нея се дължат отчасти и на вас. Всичко започна от това, което казахте за показанията й пред журито.
Поаро ме изгледа учудено.