— Какво съм казал за показанията й пред журито?
— Не помните ли? Когато я споменах заедно с Джон Кавендиш, че са извън подозрение?
— О, а-а-а, да, — Стори ми се малко объркан, но скоро се окопити. — Между впрочем, Хейстингс, искам да направите нещо за мен.
— Разбира се. Какво?
— Когато останете насаме с Лорънс Кавендиш, искам да му предадете следното: „Поаро ми поръча да ви кажа това: Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен!“ Нито повече, нито по-малко.
— „Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен.“ Това ли? — попитах аз безкрайно озадачен.
— Отлично.
— Но какво означава то?
— А, това вече трябва да откриете сам. Фактите са ви известни. Кажете му само това и вижте какво ще ви отговори.
— Добре, но всичко това е толкова мистериозно.
Вече бяхме влезли в Тадминстър и Поаро насочи колата към аптеката „Аналитикъл Кемист“.
Поаро скочи от колата и се шмугна вътре. След няколко минути беше отново при мен.
— Готово — каза той, — това беше всичко.
— Какво направихте вътре? — попитах с нескрито любопитство.
— Оставих нещо за анализ.
— Да, но какво?
— Онова какао, което взех от купата в спалнята.
— Но нали вече е проверено? — извиках аз, опулил очи. — Провери го доктор Бауърстейн и вие сам се смяхте на вероятността то да съдържа стрихнин.
— Зная, че доктор Бауърстейн го е проверявал — спокойно отвърна Поаро.
— Ами тогава?
— Просто ми хрумна да го анализирам отново, това е всичко.
Не успях да измъкна от него нищо повече по въпроса.
Този ход на Поаро по отношение на какаото много ме озадачи. Не виждах никакъв здрав разум в това. Все пак доверието ми в него, което по едно време беше доста понамаляло, напълно се възстанови след като вярата му в невинността на Алфред Ингълторп бе така триумфално потвърдена.
Погребението на мисис Ингълторп беше на следния ден и в понеделник, когато слязох късно за закуска, Джон ме дръпна настрани и ме осведоми, че мистър Ингълторп заминавал тази сутрин, за да се настани в Стайлайтс Армс, докато доведе нещата си докрай.
— Истинско облекчение е, че се маха, Хейстингс — продължи моят честен приятел. — Преди, когато мислехме, че той го е направил, беше лошо, но да ме обесят, ако не е по-зле сега, когато всички се чувствуваме виновни пред него. Истината е, че се отнесохме с него отвратително. Е, вярно е, че всичко сочеше срещу него. Не виждам как някой може да ни обвини, че стигнахме до тези изводи. И все пак сгрешихме и сега ни мъчи ужасното чувство, че нещата трябва да се поправят; трудна работа, като се има предвид, че никой не го обича с ей толкова повече от преди. Колко нелепа е цялата работа! Благодарен съм поне на това, че все пак той прояви някакъв такт и сега се изнася. Слава богу, че Стайлс не беше на майка ми, та да му го остави на него. Нямаше да понеса мисълта той да ми се разпорежда тук. Колкото до парите й — да е жив и здрав да ги харчи!
— Ще се справите ли с поддръжката на имението? — попитах аз.
— О, да. Трябва да се плати данък наследство, разбира се, но половината от бащините ми пари вървят с имението, освен това Лорънс остава с нас засега, така че разполагаме и с неговия дял от парите. Отначало ще бъдем попритеснени, разбира се, защото, както ви споменах веднъж, моето финансово положение никак не е розово. Но сега лихварите ще почакат малко.
Сред всеобщото облекчение от заминаването на Ингълторп ние се насладихме на най-приятната закуска от трагедията насам. Синтия, чийто младежки дух бе естествено приповдигнат, отново беше приветлива по прежному, и ние всички, с изключение на Лорънс, който изглеждаше все така мрачен и нервен, бяхме бодри и спокойни в очакването на по-обнадеждаващо бъдеще.
Вестниците, разбира се, бяха пълни със съобщения за трагедията. Страниците им бяха изпъстрени с ярки заглавия, кратки биографии на всеки член на дома, хитри намеци и обичайните неща за полицията, която разполагала със следа. Нищо не ни беше спестено. Моментът беше такъв, че нямаше активни военни действия и в тази празнота за новини вестниците стръвно се бяха нахвърлили върху това престъпление: „Аферата в Стайлс“ беше темата на деня.
Това, разбира се, беше изключително неприятно за семейство Кавендиш. Домът се намираше под постоянната обсада на журналисти, на които неизменно се отказваше достъп вътре, но които продължаваха да сноват из селото и околностите, където дебнеха с фотоапаратите си за непредпазливи членове на дома. Животът ни протичаше изложен на най-широка публичност. Хората от Скотланд Ярд идваха и си отиваха, оглеждаха, разпитваха — очите им горяха като на рисове, а езиците им бяха заключени. Нямахме понятие какво преследват. Имаха ли някакви следи или всичко щеше да остане в категорията на неразкритите престъпления?