След закуската Доркас се приближи към мен с доста мистериозен вид и попита дали може да поговорим.
— Разбира се. Какво има, Доркас?
— Ами това, сър. Вие сигурно ще видите белгийския джентълмен днес, нали? — Кимнах. — Ами, сър, нали знаете дето той ме попита дали господарката или някой друг има зелена рокля?
— Да, да. Открихте ли я? — Интересът ми нарасна.
— Не, не това, сър. Ама след това си спомних за нещо, дето младите джентълмени — за Доркас Джон и Лорънс все още бяха „младите джентълмени“, — го наричат „маскарадения скрин“. Той е в предната таванска стая, сър. Голям сандък, пълен със стари парцали, дрехи за маскиране и знам ли какво още. Та изведнъж ми хрумна дали там няма да има някоя зелена рокля. Та ако кажете на белгийския джентълмен…
— Ще му кажа, Доркас — обещах аз.
— Много благодаря, сър. Той е толкова симпатичен джентълмен, сър. И е много класи над онези двамата детективи от Лондон, дето си врат носовете навсякъде и все разпитват. Право да си кажа, аз много не ги обичам чужденците, ама от това, дето го пишат по вестниците разбирам, че тези там белгийци са смел народ и не са като другите чужденци, а пък и той е много любезен джентълмен.
Милата Доркас! Докато стоеше пред мен и ме гледаше с честните си очи, си мислех каква прекрасна помощничка бе тя — от онези образци на старомодната прислуга, които днес вече са на изчезване.
Реших да отскоча до селото веднага и да потърся Поаро; срещнах го обаче по средата на пътя — идваше към имението — и му предадох думите на Доркас.
— А, храбрата Доркас! Ще погледнем скрина, въпреки че — но няма значение — ще го огледаме независимо от това.
Влязохме в къщата през един от френските прозорци. В преддверието нямаше никой и ние се качихме направо в таванското помещение.
Там наистина имаше скрин — чудесна стара изработка, с меден обков, препълнен с всевъзможни дрехи, каквито можеха да му дойдат на ума на човек.
Поаро безцеремонно започна да изсипва всичко на пода. Имаше една-две дрехи в зелено с различни оттенъци, но Поаро ги отхвърли с поклащане на глава. Не изглеждаше много ентусиазиран от търсенето, сякаш не очакваше кой знае какви резултати. Внезапно той нададе вик.
— Какво има?
— Вижте!
Скринът бе вече почти празен, когато в един от ъглите му се показа великолепна черна брада.
— Охо! — подвикна Поаро. — Охо! — Обърна я в ръцете си и я огледа внимателно. — Нова-новеничка — отбеляза той. — Да, съвсем новичка.
След кратко колебание той я постави обратно в скрина, отново натрупа всички неща отгоре и и бързо заслиза надолу. Отиде право в кухненския килер, където открихме Доркас да полира приборите за хранене.
С типична галска любезност Поаро я поздрави с добро утро, а после додаде:
— Току-що огледахме онзи скрин, Доркас. Много съм ви благодарен, че се сетихте за него. Там наистина има прекрасна сбирка. Дали тези дрехи се използуват често, как мислите?
— Е, сър, напоследък не толкова често, макар от време на време да имаме „нощ за маскиране“, както му казват младите джентълмени. Понякога пада голям смях, сър. Мистър Лорънс е страхотен. Много смешен! Няма да го забравя, когато веднъж слезе като персийския цар — това било, рече той, някакъв източен крал. Носеше големия картонен меч и каза: „Внимавай, Доркас, трябва много да ме уважаваш. Това е моят остър ятаган и ти отсичам главата, ако нещо ме ядосаш!“ Мис Синтия пък се беше направила на, как му викат, апаш или нещо такова — на френски главорез, де. Голям образ е тя. Кой ще ти допусне, че такава млада дама като нея може да се направи на истински разбойник. Никой не може я позна.
— Тези вечери трябва да са били много забавни — развеселено подметна Поаро. Мистър Лорънс трябва да си е слагал онази черна брада от скрина, когато се е правел на персийския шах, а?
— Имаше брада, сър — отвърна Доркас с усмивка. — Знам я много добре, защото взе две чилета от черната ми вълна, за да я направи! Отдалеч изглеждаше досущ като истинска. А пък за горе — сега чувам, че там имало брада. Трябва да са се сдобили скоро с нея. Знам, че имаше червена перука, но друго такова нещо — не. Най-често използуват изгорели тапи, само дето после трудно се маха чернилката. Мис Синтия веднъж се беше направила на негър — доста зор видя тогава.
— Значи Доркас не знае нищо за онази черна брада — каза замислено Поаро, когато отново се озовахме в преддверието.
— Дали тя е онази, как мислите? — трескаво пошепнах аз.
Поаро кимна.