— Не, не, не! — силно извика мис Хауърд и вдигна нагоре ръце. — Не казвайте нищо повече! О, замлъкнете! Не е вярно! Не може да е вярно. Не зная откъде ми дойде тази налудничава, тази ужасна мисъл в главата!
— Прав съм, нали? — попита Поаро.
— Да, да. Вие сте цял феномен, щом сте се досетили. Но това не е така, това е чудовищно, то е абсолютно невъзможно. Само Алфред Ингълторп е и никой друг.
Поаро мрачно поклати глава.
— Не ме питайте за това — продължи мис Хауърд, — защото няма да ви кажа. Няма да го призная дори и пред себе си. Сигурно съм полудяла, за да си помисля такова нещо.
Поаро кимна с вид на удовлетворен човек.
— Няма да ви питам нищо. За мен е достатъчно, че е така, както предполагах. Моят инстинкт също ми подсказва нещо. Ние с вас се стремим към една и съща цел.
— Не ме молете за помощ, защото няма да я получите от мен. Няма да си помръдна и пръста да… да… — гласът й пресекна.
— Ще ми помогнете въпреки себе си. Не ви моля за нищо, но ще ми бъдете съюзник. Няма да можете да се възпротивите на това. Ще направите едно-единствено нещо, което искам от вас.
— И какво е то?
— Ще наблюдавате!
Ивлин Хауърд наведе глава.
— Да, вярно е — не мога да не го правя. Аз винаги наблюдавам н постоянно се надявам, че няма да се окажа права.
— Ако не сте права, ще бъде чудесно — каза Поаро. — Няма да се намери по-доволен човек от мен. Но ако не грешите? Ако не грешите, мис Хауърд, тогава на чия страна ще застанете?
— Не зная, не зная…
— Хайде сега и вие.
— Би могло да се потули.
— Не бива да има потулване.
— Но самата Емили… — гласът й секна отново.
— Мис Хауърд — каза Поаро със сериозен глас, — това ще бъде недостойна постъпка от ваша страна.
Внезапно тя скри лице в дланите си.
— Да — промълви тя, — това не бяха думи на Ивлин Хауърд! — Тя гордо отметна глава. — Сега ще чуете истинската Ивлин Хауърд! А тя е на страната на правдата! Независимо от цената, която трябва да се плати. — И след тези думи тя напусна стаята с твърди стъпки.
— Ето — каза Поаро, загледан след нея — една ценна съюзничка. Тази жена, Хейстингс, е не само сърцата, но и умна.
Не отвърнах нищо.
— Инстинктът е чудно нещо — сподели на глас Поаро. — Нито може да се обясни, нито пък може да се пренебрегне.
— Вие с мис Хауърд явно знаехте за какво си говорите — хладно отбелязах аз. — Но навярно не осъзнавате, че аз все още съм в неведение.
— Наистина ли? Вярно ли е това, mon ami?
— Да. Посветете ме, моля ви.
Поаро ме гледа изпитателно в продължение на минута-две. След това, за мое голямо учудване, поклати решително глава.
— Не, приятелю.
— О, хайде, моля ви, защо?
— За една тайна двама души са достатъчни.
— Е, смятам, ме не е никак почтено да криете факти от мен.
— Аз не крия факти. Вие разполагате с всички факти, които са ми известни. Можете сам да си направите съответните изводи от тях. Този път всичко е въпрос на идеи.
— И все пак ще ми е интересно да зная.
Поаро ме изгледа много сериозно и отново поклати глава.
— Виждате ли — каза той, — вие не притежавате никакви инстинкти.
— Но нали само допреди малко ви беше необходима интелигентност? — посочих аз.
— Двете често вървят заедно — загадъчно каза Поаро.
Забележката му ми се стори толкова несъстоятелна, че не си направих труда да й отговоря. Само че реших следното — ако направя някои интересни и важни разкрития, което несъмнено щеше да стане, ще ги запазя за себе си и ще изненадам Поаро с крайния резултат.
В живота на човек настъпват мигове, когато той е длъжен да докаже себе си.
ГЛАВА 9
Доктор Бауърстейн
До този момент още не бях имал възможност да предам на Лорънс думите на Поаро. Но когато излязох да се поразходя из ливадата, все още ядосан на приятеля си заради неговата високомерност, зърнах Лорънс на игрището за крокет. Той побутваше насам-натам две много стари топки с една още по-стара палка.
Мина ми през ума, че сега е много удобен момент да му предам посланието на Поаро, за да не се налага приятелят ми да го прави сам. Наистина не разбирах добре какво се крие в тези думи, но се блазнех от мисълта, че от отговора на Лорънс, а може би и от някои мои въпроси щях да узная нещо повече. Приближих се към него и кимнах за поздрав.
— Търсех ви — казах аз с голяма доза неискреност.
— Така ли?
— Да. Всъщност имам да ви предам нещо от Поаро.
— Да?
— Заръчал ми е да ви видя насаме — казах аз с много снишен глас, но без да изпускам Лорънс от крайчеца на окото си. Винаги съм имал успех със създаването на, както се казва, определена атмосфера.