— Е, и?
Не забелязах и следа от промяна по смуглото му, меланхолично лице. Предусещаше ли какво се готвех да му кажа?
— Чуйте какво ми предаде Поаро — снижих глас дори още повече. — „Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен!“
— Какво, за бога, означава това? — изгледа ме Лорънс доста безразлично.
— Не знаете ли?
— Нямам никаква представа. А вие?
Принуден бях да поклатя отрицателно глава.
— Каква друга чашка за кафе?
— Не зная.
— Ако иска да научи нещо за кафени чаши, по-добре да попита Доркас или някоя от останалите прислужнички. Това е тяхна работа, а не моя. Не зная нищо за кафени чаши, освен това, че имаме едни, които никога не се използуват и които са истинска мечта! Стара устърска изработка. Вие не сте ценител на подобни неща, нали, Хейстингс?
Поклатих глава.
— Голям пропуск. Прекрасен старинен порцелан — истинско удоволствие е да го докоснеш, или дори само да го гледаш.
— Е, добре, какво да кажа на Поаро?
— Кажете му, че нямам понятие за какво говори. Все едно, че е казал нещо на китайски.
— Добре.
Тъкмо се запътвах обратно към къщата, когато той ме повика.
— Вижте, какъв беше краят на думите му? Ще ми го повторите ли?
— „Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен.“ Наистина ли не знаете какво означава това? — попитах го съвсем искрено.
Той поклати глава.
— Не — отвърна той замислено, — не зная. Стига да знаех…
Откъм къщата долетя ударът на гонга и ние влязохме вътре заедно. Джон беше поканил Поаро да остане за обяд и той вече се беше настанил на масата.
Сякаш по силата на мълчаливо съгласие никой не отваряше дума за трагедията. Разговорите се водеха около войната и други странични теми. Но след като поднесоха сиренето и бисквитите и Доркас излезе от стаята, Поаро внезапно се наведе към мисис Кавендиш.
— Извинете ме, мадам, че ще ви върна към неприятни спомени, но в главата ми се върти една идейка — „идейките“ на Поаро бяха станали вече нарицателни — и бих желал да ви задам няколко въпроса.
— Въпроси към мен? Разбира се.
— Наистина сте много любезна, мадам. Искам да ви попитам следното: според вас свързващата врата между стаите на мисис Ингълторп и мадмоазел Синтия е била залостена, така ли?
— Наистина беше залостена — отвърна Мари Кавендиш доста изненадана. — Така казах и пред журито.
— Залостена?
— Да. — Тя изглеждаше объркана.
— Имам предвид — поясни Поаро, — че сте сигурна в това и че не е била само заключена?
— А, сега разбирам какво искате да кажете. Не, не зная. Казах залостена в смисъл, че не можах да я отворя, но предполагам, че всички врати са били залостени отвътре.
— И все пак, що се отнася до вас, възможно е вратата да е била и само заключена, не е ли така?
— О, да.
— Вие самата забелязахте ли, когато влязохте в стаята на мисис Ингълторп, дали вратата е залостена или не?
— С-с-струва ми се, че беше.
— Но не сте я видели?
— Не. Просто не обърнах внимание.
— Аз обаче обърнах — внезапно се намеси Лорънс. — Случайно забелязах, че беше залостена.
— А, това решава проблема. — Поаро имаше съкрушен вид.
Не можах да се въздържа от известно злорадство, тъй като една от неговите „идейки“ беше опряла на камък.
След обяда Поаро ме помоли да го придружа до дома му. Приех поканата доста сдържано.
— Ядосан сте, нали? — загрижено ме попита той, когато навлязохме в парка.
— Никак — отвърнах хладно.
— Много добре. Сваляте голям товар от плещите ми.
Това обаче не беше според моите очаквания. Надявах се, че ще се впечатли от сдържаното ми поведение. Но независимо от всичко все пак направи опит да усмири справедливото ми негодувание. Веднага омекнах.
— Предадох думите ви на Лорънс — казах аз.
— И какво отвърна той? Беше ли напълно объркан?
— Да. Съвсем сигурен съм, че нямаше и представа какво искате от него.
Предполагах, че Поаро ще покаже разочарование; за моя изненада обаче той отговори, че е очаквал точно това и че е много доволен. Само гордостта ми ме възпря да го засипя с въпроси. Поаро смени темата.
— Мадмоазел Синтия не дойде на обяд днес? Знаете ли защо?
— В болницата е. От днес отново е на работа.
— А, тя е една трудолюбива млада дама. При това и симпатична. Прилича на картини, които съм виждал в Италия. Много ми се иска да посетя тази нейна аптека. Как мислите, дали ще ми я покаже?
— Сигурен съм, че много ще се зарадва. Аптеката й е малка и приятна.
— Всеки ден ли ходи там?
— Почива в сряда, а в събота се връща за обяд. Това са почивните й дни.