— Ще ги запомня. Жените в днешно време вършат огромна работа, а мадмоазел Синтия е умна — о, да, тази млада дама е надарена с ум.
— Да, смятам че е държала много труден изпит.
— Няма съмнение. В края на краищата това е много отговорна работа. Предполагам, че там имат доста силни отрови?
— Да, тя ни ги показа. Държат ги заключени в един шкаф. Сигурно трябва много да внимават. На излизане от стаята винаги прибират ключа.
— О, да, наистина. Този шкаф близо до прозореца ли е?
— Не, точно в другата част на стаята. Защо?
Поаро сви рамене.
— Просто се питах. Това е всичко. Ще влезете ли?
Бяхме стигнали дома му.
— Не. Като че ли ще се връщам. Ще мина по дългия път през гората.
Гората край Стайлс е много красива. След разходката из открития парк беше приятно да крачиш лениво през сенчестите поляни. Нямаше почти никакъв ветрец, птичето чуруликане беше едва доловимо. Повървях още малко и най-сетне се проснах в основата на голяма стара бреза. Цялото ми същество беше пропито от любов и благоразположение към човечеството. Простих дори на Поаро за смешната му потайност. Спокойствието на заобикалящата ме природа покори и мен. Прозях се.
Спомних си за престъплението, но то ми се стори като нещо нереално и далечно.
Отново се прозях.
Възможно е, помислих си аз, то никога да не се е случвало. Разбира се, всичко е било един лош сън. Истината всъщност беше тази, че Лорънс бе убил Алфред Ингълторп с палка за крокет. Смешно беше обаче Джон да вдига такъв шум за това и да вика: „Казвам ти, че тази няма да я бъде!“
Изведнъж се сепнах и се събудих.
Веднага осъзнах, че съм се озовал в изключително неловка ситуация, защото само на десетина метра от мен Джон и Мари Кавендиш се бяха изправили един срещу друг и явно се караха. Освен това беше ясно, че те не подозират за моето присъствие наблизо, защото преди да помръдна или кажа нещо, Джон повтори думите, които ме бяха разбудили:
— Казвам ти, Мари, че тази няма да я бъде.
Мари отговори сдържано и хладно:
— С какво право осъждаш моите действия?
— Цялото село ще говори! Няма и два дни, откакто погребахме майка ми, а ти се мотаеш наоколо с онзи.
— О — сви тя рамене, — значи имаш предвид само селските клюкарки!
— Не само тях. Достатъчно се е мотал пред очите ми. Освен това е и полски евреин.
— Няколко капки еврейска кръв съвсем не са нещо лошо. Те са чудесен лек против — тя вдигна поглед към него — типичната английска глупост.
Очите й горяха, гласът й беше леден. Съвсем не се учудих, когато видях лицето на Джон да се покрива с дълбока червенина.
— Мари!
— Да? — Тонът й беше същият. Умоляващите нотки бяха вече изчезнали от гласа му.
— Означава ли това, че ще продължиш да се виждаш с Бауърстейн въпреки изричното ми неодобрение?
— Ако реша.
— Отказваш да ми се подчиниш?
— Не, просто не признавам правото ти да съдиш моите действия. А нима самият ти нямаш приятели, които аз не одобрявам?
Джон се стъписа. Руменината бавно напусна лицето му.
— Какво имаш предвид? — попита той плахо.
— Виждаш ли! — каза Мари, без да повишава глас. — Сега наистина ти е ясно, че нямаш никакво право да ми диктуващ какви приятели да си избирам, нали така?
Джон я погледна умоляващо, а лицето му придоби съкрушен вид.
— Нямам право ли? Наистина ли нямам право, Мари? — гласът му потрепери при тези думи. Той протегна ръце към нея. — Мари…
За момент ми се стори, че тя се разколеба. Лицето й смекчи изражението си, но веднага след това тя се отдръпна почти грубо от него.
— Никакво право!
Тя вече беше тръгнала, когато Джон се хвърли напред и я сграбчи за ръката.
— Мари — гласът му сега беше много кротък, — обичаш ли този Бауърстейн?
Тя се поколеба за миг, а след това по лицето й се появи особено изражение, древно като света, и все пак с нещо младенческо и вечно в него. Така би се усмихнал някой египетски сфинкс.
Тя спокойно освободи ръката си и проговори през рамо.
— Може би — отвърна тя; после бързо напусна малката поляна, оставяйки Джон да стърчи там, сякаш се беше превърнал на камък.
Направих две-три крачки напред и нарочно стъпих върху няколко сухи клонки, които изпукаха, за да може Джон да ме забележи. Той се обърна. За щастие изобщо не допусна, че до този момент съм бил някъде наблизо.
— Здравейте, Хейстингс. Изпратихте ли приятеля си? Странно човече е той! Всъщност струва ли като детектив, как мислите?
— Смятаха го за един от най-добрите по негово време.
— Е, значи трябва да има нещо в него тогава. Какъв проклет свят, все пак!
— Така ли мислите? — попитах аз.
— Господи, ами да! Да вземем цялата тази ужасна работа. Хора от Скотланд Ярд сноват из къщата като щурави! Не знаеш откъде ще ти изскочат в следващия момент. Вестниците пък са пълни с какви ли не заглавия — дяволите да ги вземат всички журналисти, това казвам аз! Можете ли да си представите — тази сутрин пред къщичката на пазача се беше събрала цяла тълпа зяпачи! Сякаш тук е някакъв безплатен музей на мадам Тюсо, пълен с восъчните фигури на престъпници. Работата става дебела, не мислите ли?