Изведнъж си припомних онзи първи разговор по време на чая в деня на пристигането ми, припомних си и искрата в погледа й, когато каза, че отровата е женско оръжие. Колко оживена бе тя през вечерта на онзи фатален вторник! Да не би мисис Ингълторп да бе открила нещо между нея и Бауърстейн и да я е заплашила, че ще каже на съпруга й? Дали престъплението не е било извършено, за да се спре подобно разобличаване?
В този момент си спомних и загадъчния разговор между Поаро и Ивлин Хауърд. Дали нямаха точно това предвид? Дали това не беше онази чудовищна възможност, която Ивлин дори не се и опитваше да допусне?
Да, нещата идваха на мястото си.
Не случайно мис Хауърд бе предложила всичко да се „потули“. Сега разбрах онова нейно изречение, което остави недовършено: „Но самата Емили…“ Дълбоко в душата си се съгласих с нея. Нима мисис Ингълторп нямаше да предпочете смъртта и да остане ненаказана, отколкото да се опозори името Кавендиш?
— Има и още нещо — внезапно се обади Джон и аз трепнах гузно от неочаквания звук на гласа му. — Нещо, което ме кара да се съмнявам в истинността на твърдението ви.
— Какво е то? — попитах аз, благодарен, че е изоставил въпроса как е била поставена отровата в какаото.
— Ами фактът, че Бауърстейн настоя за аутопсия. Не е трябвало да го прави. Уилкинс щеше спокойно да определи като причина за смъртта сърдечен удар.
— Да — отвърнах аз с известно съмнение. — Само че не можем да бъдем сигурни. Възможно е в края на краищата да е решил, че така е по-безопасно. Ами ако някой проговореше по-късно? След това от вътрешното министерство щяха да наредят да се направи ексхумация. Тогава цялата работа би излязла на бял свят и той е щял да се озове в неловко положение, защото кой ще повярва, че човек с неговата репутация е бил подлъган да припише случая на сърдечно заболяване.
— Да, възможно е — съгласи се Джон. — И все пак — добави той, — да пукна, ако мога да проумея какъв мотив може да е имал той!
Аз потреперих.
— Вижте какво — казах аз, — може и да не съм прав. А освен това всичко трябва да си остане само между нас.
— Но, моля ви се, това се разбира от само себе си.
Понеже докато разговаряхме, не бяхме преставали да се движим, при тези думи влязохме в парка през малката порта. Чухме гласове и видяхме, че чаят беше сервиран под явора също както в деня на пристигането ми.
Синтия се беше върнала от болницата и аз поставих стола си до нея, като и казах, че Поаро желае да посети аптеката.
— Разбира се! С удоволствие ще му я покажа. Най-добре е да дойде някой ден на чай. Ще се уговорим с него. Толкова е мил! И е много забавен. Онзи ден ме накара да сваля брошката от връзката си и да я закопчея отново, само защото била поставена накриво.
Засмях се.
— Той е маниак на тази тема.
— Така е, нали?
Помълчахме минута-две, а след това, поглеждайки към Мари Кавендиш, Синтия почти ми пошепна:
— Мистър Хейстингс.
— Да?
— След чая искам да поговоря с вас.
Погледът й към Мари отново разпали мислите ми. Сетих се, че между двете едва ли съществуваше голяма симпатия. За пръв път ми мина мисълта за бъдещето на девойката. Мисис Ингълторп не я бе предвидила в завещанието си, но си мислех, че Джон и Мари вероятно щяха да настояват тя да остане тук — във всеки случай поне до края на войната. Знаех, че Джон има слабост към нея и че би я пуснал да си замине с голямо съжаление.
Джон, който бе влязъл в къщата, се появи отново. Добродушното му лице беше смръщено от необичайно силен гняв.
— Дяволите да ги вземат тези детективи! Не мога да разбера какво искат! Обърнали са наопаки всички стаи в къщата. Това вече е прекалено! Сигурно са използували, че ни няма. Ще ми плати този Джап, щом го срещна следващия път!
— Врат си носовете навсякъде! — изсумтя мис Хауърд.
Лорънс подхвърли, че те трябвало да си дават вид на хора, които уж вършат някаква работа.
Мари Кавендиш не каза нищо.
След чая поканих Синтия на разходка и ние се запътихме към гората.
— Е? — попитах аз, когато вече се бяхме скрили зад листата на дърветата.
С въздишка Синтия се просна на тревата и захвърли шапката си настрани. Лъчите на слънцето, които се процеждаха през короните на дърветата, превръщаха кестенявата й коса в искрящо злато.
— Мистър Хейстингс, вие винаги сте толкова мил и знаете толкова много.
В този момент осъзнах колко чаровна девойка всъщност бе тя! Много по-очарователна от Мари, която никога не бе изричала подобни думи.
— Е? — попитах я отново съвсем внимателно, тъй като тя се колебаеше.
— Искам да ви помоля за съвет. Как да постъпя?