— Как да постъпите ли?
— Да. Вижте, леля Емили винаги ми е казвала, че ще бъда осигурена. Предполагам, че е забравила или поне не си е мислела, че ще умре — във всеки случай, аз не съм осигурена! И не зная какво да правя. Смятате ли, че трябва веднага да си замина?
— Боже господи, в никакъв случай! Сигурен съм, че никой не го желае.
Синтия се поколеба за миг, скубейки стръкове трева с нежните си ръце. После каза:
— Мисис Кавендиш го желае. Тя ме мрази.
— Мрази ви? — подскочих аз от изненада. Синтия кимна.
— Да. Нямам представа защо, но не може да ме понася. И той не може.
— Сега вече зная, че грешите — топло й отвърнах аз. — Тъкмо обратното — Джон много ви обича.
— О, Джон — да. Аз имах предвид Лорънс. Не че ми пука дали Лорънс ме мрази или не. И все пак е ужасно, когато никой не те обича, нали?
— Но те ви обичат, мила Синтия — сериозно я уверих аз. — Убеден съм, че грешите. Вижте, имате Джон… и мис Хауърд…
Синтия кимна доста мрачно.
— Да, струва ми се, че на Джон съм му симпатична; и на Иви, разбира се, защото въпреки грубостта и отвън, тя би сторила и на мравката път. Само че Лорънс разговаря с мен единствено когато няма накъде, а Мари дори и не може да си наложи да бъде любезна с мен. Тя иска Иви да остане, дори я моли, но мен не ме иска и… и… не зная какво да правя. — Изведнъж бедното дете избухна в плач.
Не зная какво ме обзе в онзи миг. Навярно бях пленен от красотата на тази девойка, седнала на тревата, чиито коси блестяха като злато под лъчите на слънцето; навярно ми подействува чувството на облекчение, че съм срещнал човек, така очевидно несвързан с трагедията; навярно бях подтикнат от искрената жал за нейната младост и самота. Както и да е, пристъпих напред и като поех дребничката й длан, продумах с неумел глас:
— Станете моя жена, Синтия.
Несъзнателно бях налучкал най-силното лекарство за нейните сълзи. Тя веднага се надигна, издърпа ръката си и каза, както ми се стори, не без известна студенина:
— Не ставайте глупав!
Това ме раздразни малко.
— Не постъпвам глупаво. Окажете ми тази чест и ми станете съпруга.
За моя голяма изненада Синтия избухна в смях и ме нарече „мил глупчо“.
— Страшно сте мил — каза тя, — но сам знаете, че не го искате!
— Искам го, разбира се. Имам…
— Няма значение какво имате. В действителност вие не искате, не го искам и аз.
— Е, разбира се, това решава въпроса — отвърнах суховато. — Но не виждам нищо смешно. В едно предложение за женитба няма нищо смешно.
— Да, наистина — каза Синтия. — Може пък някой да го приеме следващия път. Довиждане, вие много ме ободрихте!
И с последен изблик на необуздано веселие тя изчезна между дърветата.
Когато мислите ми се върнаха към разговора, оцених го като изключително неудовлетворителен.
Внезапно ми хрумна да сляза до селото и да потърся Бауърстейн. Някой трябваше да държи този човек под око. Същевременно щеше да бъде съвсем мъдра постъпка да се отклонят евентуалните му подозрения, че може да е заподозрян. Спомних си как Поаро бе разчитал на моята дипломатичност. И така, запътих се към къщичката, на чийто прозорец имаше бележка с надпис „Апартаменти“ и в която той беше на квартира, и почуках на вратата.
Отвори ми възрастна жена.
— Добър ден — поздравих любезно. — У дома ли е доктор Бауърстейн?
Тя ме изгледа втрещено.
— Че не сте ли чули?
— Какво да чуя?
— Ами за него.
— Какво за него?
— Ами него го няма вече.
— Няма то вече? Да не е умрял?
— Не, прибраха го полицаите.
— Полицаите? — почти онемях аз. — Да не искате да кажете, че са го арестували?
— Да де, така май казаха и…
Не чаках да чуя нищо повече. Хукнах нагоре по улицата, за да открия Поаро.
ГЛАВА 10
Арестът
За моя неприятна изненада Поаро не си беше у дома и от възрастния белгиец, който ми отвори, научих, че вероятно е заминал за Лондон.
Бях напълно объркан. Каква работа, по дяволите, имаше Поаро в Лондон? Някакво внезапно решение ли беше това или вече го е бил решил, когато се разделихме само преди няколко часа?
Върнах се в Стайлс доста ядосан. Поаро го нямаше и аз не знаех какво да предприема. Беше ли предвидил този арест? А не е ли той, както личи по всичко, причината за арестуването на Бауърстейн? Не можех да намеря отговорите на тези въпроси. А междувременно какво трябваше да направя? Да оповестя ли открито ареста в Стайлс или не? Макар и да не смеех да го призная пред себе си, мисълта за Мари Кавендиш не ми даваше покой. Нямаше ли това да бъде прекалено голям шок за нея? За момента бях отхвърлил всякакви подозрения спрямо мисис Кавендиш. Тя не можеше да бъде замесена, — в противен случай щях да дочуя някакво подхвърляне.