— Не зная. Вече се отказах да отгатвам какво ще направи в следващия момент.
— Той със всичкия си ли е, мистър Хейстингс?
— Честно казано, не зная. Понякога ми се струва, че е съвсем откачен, а после, когато започва да ми се струва, че повече няма накъде, откривам, че лудостта му си има своя методичност.
— Аха.
Въпреки смеха си, тази сутрин Мари изглеждаше замислена. Имаше унил, почти тъжен вид.
Моментът ми се стори подходящ да я заговоря по въпроса за Синтия. Започнах съвсем тактично, поне така си мислех, но преди да кажа нещо повече, тя властно ме прекъсна.
— Не се съмнявам, че сте отличен адвокат, мистър Хейстингс, но в този случай само пилеете таланта си. Никаква опасност не грози Синтия, ако имате предвид някакво лошо отношение от моя страна.
Започнах леко да заеквам, че съм се надявал, че тя не си е помислила… Тя обаче отново ме прекъсна и този път думите й бяха толкова неочаквани, че буквално заличиха Синтия и нейните проблеми от съзнанието ми.
— Мистър Хейстингс — каза тя, — смятате ли, че ние със съпруга ми сме щастливи?
Бях доста стъписан и едва успях да измърморя нещо от рода на това, че не е моя работа да мисля за тези неща.
— Е — отвърна ми тя спокойно, — независимо дали е ваша работа или не, ще ви кажа, че ние не сме щастливи.
He отвърнах нищо, защото видях, че още не е свършила.
Тя започна бавно да крачи из стаята с леко наведена глава, като нежно поклащаше своята крехка и гъвкава фигура. Внезапно се закова на място и ме погледна.
— Вие не знаете нищо за мен, нали? — попита тя. — Откъде съм, коя съм била, преди да се омъжа за Джон — фактически нищо, нали? Добре, ще ви кажа. Ще ви направя мой отец-изповедник. Вие сте добър, да, уверена съм в добротата ви.
Но някак си не се почувствувах толкова извисен, колкото изискваше случаят. Спомних си, че и Синтия бе започнала да споделя пред мен по твърде подобен начин. Освен това отецът би трябвало да е по-възрастен, тъй като изповедта не е дело, което да приляга много на един млад мъж.
— Баща ми беше англичанин — каза мисис Кавендиш, — но майка ми беше рускиня.
— А — казах аз, — сега разбирам…
— Разбирате какво?
— Онова странно, чуждоземско нещо, което винаги съм долавял у вас.
— Предполагам, че майка ми е била голяма красавица. Не зная, защото никога не съм я виждала. Починала е, когато съм била съвсем малка. Имало е нещо трагично в смъртта й, доколкото зная — взела е прекалено голяма доза приспивателно по погрешка. Каквото и да е било, баща ми останал безутешен. Малко след това постъпил в консулските служби. Навсякъде съм го придружавала. Когато станах на двадесет и три, бях обиколила вече почти целия свят. Животът ми беше прекрасен — харесваше ми много.
На лицето й се появи усмивка и тя отметна глава назад. Като че ли спомените я бяха пренесли в онези хубави дни.
— Но тогава баща ми почина. Останах с много малко средства. Наложи се да отида да живея при някакви възрастни мои лели в Йоркшир. — Тя потрепери. — Ще ме разберете, когато ви кажа, че за момиче с моя дотогавашен начин на живот това беше нещо ужасно. Тесногръдието и убийствената монотонност почти ме бяха довели до полуда. — Тя спря за момент и после добави с по-различен тон: — И тогава срещнах Джон Кавендиш.
— Да?
— Можете да си представите, че от гледна точка на лелите ми за мен той беше отлична партия. Но съвсем честно мога да ви кажа, че не този факт реши нещата. Не, за мен той просто беше начин да се измъкна от непоносимото еднообразие на онзи живот.
Не я прекъснах и след малко тя продължи:
— Не ме разбирайте погрешно. С него постъпих съвсем почтено. Казах му истината — че го харесвам много, че се надявам тези чувства да се задълбочат, но че не съм, както се изразяват хората, „влюбена“ в него. Той заяви, че това го удовлетворява и така — и така ние се оженихме.
Тя помълча малко по-дълго, а челото й леко помръкна. Изглежда правеше сериозна преоценка на онези отминали дни.
— Мисля… Струва ми се, че отначало не беше безразличен към мен. Но предполагам, че не сме си подхождали. Почти веднага се отдръпнахме един от друг. Аз — това далеч не ласкае гордостта ми, но е самата истина, — скоро му омръзнах. — Сигурно съм изразил някакво несъгласие, защото тя бързо додаде: — О, вярно е! Това вече няма никакво значение сега, когато сме стигнали до кръстопътя на раздялата.
— Какво искате да кажете? Тя отвърна спокойно:
— Искам да кажа, че нямам намерение да оставам в Стайлс.
— Вие с Джон няма да живеете тук?
— Джон може да живее тук, но не и аз.
— Смятате да го напуснете?
— Да.
— Но защо?
Тя направи дълга пауза, но най-накрая каза: