— Навярно… защото искам да съм свободна!
Докато говореше, пред очите ми се появи внезапно видение на широки хоризонти, девствени гори, земи, непознати за човешки крак — и осъзнах какво влагаше в думата „свобода“ човек като Мари Кавендиш. За момент сякаш я видях такава — гордо и волно създание, свенлива планинска птица, неукротена от цивилизацията. От устните и се отрони слаб вик:
— О, вие не знаете, не знаете какъв затвор за мен е било това омразно място!
— Разбирам — отвърнах аз, — но… но не правете нищо прибързано.
— Прибързано, така ли? — гласът й имитираше моя апел към благоразумие.
Тогава изведнъж изтърсих нещо, за което бих си отхапал езика:
— Знаете ли, че доктор Бауърстейн са го арестували?
Лицето й веднага застина като маска, която прикри всякакви чувства.
— Джон беше много любезен тази сутрин и ме уведоми за това.
— И какво мислите по въпроса? — неуверено я попитах аз.
— По кой въпрос?
— За ареста?
— Какво трябва да мисля? Явно той е немски шпионин; така поне Джон е чул от градинаря.
Гласът и лицето й бяха напълно лишени от всякаква изразност. Вълнуваше ли се или не?
Тя се отдалечи на една-две крачки и докосна една от вазите с цветя.
— Съвсем са увяхнали. Трябва да ги сменя. Може ли да се отместите? Благодаря ви, мистър Хейстингс. — Тя тихо мина покрай мен и излезе през прозореца, като хладно ми кимна, че срещата ни е приключила.
Не, Мари Кавендиш положително не се вълнуваше за Бауърстейн. Нямаше жена, която да изиграе тази роля с толкова хладно безразличие.
Поаро не се вясна на следващата сутрин, нямаше помен и от хората от Скотланд Ярд.
Към обяд обаче се появи ново доказателство, или по-скоро липсата на такова. Напразно се бяхме опитвали да издирим четвъртото писмо, което мисис Ингълторп бе писала вечерта преди смъртта си. След като не открихме нищо, прекратихме усилията си с надеждата, че то ще се появи само някой ден. Точно това и се случи, когато по втората поща получихме писмо от едно френско музикално издателство, в което мисис Ингълторп се уведомяваше, че чекът й е получен и че, за съжаление, те не са могли да издирят някаква серия от руски романси. И така последната надежда да се намери ключ към загадката с помощта на кореспонденцията на мисис Ингълторп от онази фатална вечер трябваше да се изостави.
Тъкмо преди чая се разходих до Поаро, за да му кажа за новото разочарование, но за мое раздразнение открих, че отново беше излязъл.
— Пак ли е в Лондон?
— О, не, мосю, взе влака за Тадминстър. Отивал да разгледа аптеката на някаква млада дама, така каза.
— Глупаво магаре! — не се сдържах аз. — Нали му казах, че сряда е единственият ден, когато тя не е там! Добре тогава, предайте му да ми се обади утре сутринта.
— Разбира се, мосю.
Но и на следващия ден Поаро не се появи. Започвах да се ядосвам. Отношението му към нас едва ли можеше да се окачестви като много любезно.
След обяда Лорънс ме дръпна настрани и ме попита дали ще го видя.
— Не, струва ми се, че не. Той може сам да дойде да ни види, ако пожелае.
— О! — Лорънс имаше нерешителен вид. В поведението му се долавяше необичайна нервност и възбуда и това разпали любопитството ми.
— Какво има? — попитах аз. — Мога да отида, ако се налага.
— Не е нещо кой знае какво, но… Е, добре, ако ходите, бихте ли му предали… — той сниши гласа си до шепот: — Мисля, че намерих другата чашка за кафе!
Почти бях забравил за това загадъчно послание на Поаро, но то отново разпали любопитството ми.
Лорънс не каза нищо повече, затова реших да пренебрегна гордостта си и пак да потърся Поаро в Лийстуейс Котидж.
Този път бях посрещнат с усмивка. Мосю Поаро си бил у дома. Дали съм щял да се кача? Разбира се, че го направих.
Поаро седеше на масата, обхванал главата си с ръце. При влизането ми веднага скочи на крака.
— Какво има? — попитах загрижено. — Надявам се, че не ви е зле?
— Не, не ми е зле. Само че в момента решавам много важен проблем.
— Дали да хванем престъпника или не? — пошегувах се аз.
За голяма моя изненада обаче Поаро кимна утвърдително.
— „Да говориш или не“, както е казал вашият толкова велик Шекспир, „това е въпросът“.
Не си направих труда да поправя цитата.
— Шегувате се, нали, Поаро?
— Не се шегувам ни най-малко. Защото на везните е сложено най-сериозното нещо от всички неща.
— И то е?
— Щастието на една жена, mon ami — каза мрачно той.
Не знаех какво да отвърна.
— Моментът е настъпил — замислено каза Поаро, — а аз не зная какво да правя. Защото, вижте, аз играя със голям залог. Единствено аз, Еркюл Поаро, мога да направя подобен опит! — И той гордо се тупна в гърдите.