След като помълчах достатъчно, за да не разваля този ефект, аз му предадох думите на Лорънс.
— Аха! — извика той. — Значи е намерил другата чашка. Това е добре. Този ваш мосю Лорънс с продълговатото лице вероятно притежава повече интелигентност, отколкото изглежда на пръв поглед!
Самият аз нямах високо мнение за интелигентността на Лорънс; само че не посмях да противореча на Поаро, а вместо това дружески го укорих, загдето е забравил кога е почивният ден на Синтия.
— Вярно е. Главата ми е като сито. Но пък другата млада дама беше много любезна. Тя прояви съчувствие към моето разочарование и най-внимателно ми показа всичко.
— Е, добре, радвам се. Тогава не ви остава нищо друго, освен да пиете чай със Синтия някой друг ден.
Съобщих му за писмото.
— Жалко — каза той. — Възлагах надежди на това писмо. Но, уви, не им е било писано да се сбъднат. Загадката трябва да се разплете отвътре. — Той почука по челото си. — С тези малки сиви клетки. От тях зависи. — След което попита внезапно: — Можете ли да разчитате отпечатъци от пръсти, приятелю?
— Не — казах аз изненадано. — Зная, че няма два еднакви отпечатъка, но това rope-долу е всичко.
— Точно така.
Той отключи едно чекмедже и постави някакви фотографии на масата.
— Номерирал съм ги така: 1, 2, 3. Бихте ли ми ги описали?
Внимателно разгледах фотографиите.
— Виждам, че това са големи увеличения. На номер 1, бих казал, има отпечатъци на мъжки пръсти — палец и показалец. Тези от номер 2 са на дама — по-дребни са и значително се различават във всяко отношение. На номер 3 — тук направих известна пауза — като че ли има множество отпечатъци, но тук, съвсем отчетливо, са и отпечатъците от фотография номер 1.
— И те са върху останалите, нали?
— Да.
— Разпознавате ги със сигурност?
— О, да. Няма съмнение, че са идентични.
Поаро кимна и като пое внимателно фотографиите от мен, отново ги заключи.
— Предполагам — казах аз, — че както обикновено пак няма да чуя никакво обяснение.
— Напротив. На номер 1 бяха отпечатъците на мосю Лорънс. На номер 2 — тези на мадмоазел Синтия. Те не са важни. Просто ги взех за сравнение. Работата с номер 3 обаче е доста по-сложна.
— Да?
— Сам виждате, че увеличението е много голямо. Навярно забелязвате лек воал, който покрива цялата снимка. Няма да ви обяснявам специалния апарат, прах и така нататък, които съм използувал. На полицията тази практика е добре позната и с нейна помощ за много кратко време можеш да се сдобиеш с фотография на отпечатъците по който и да е предмет. Е, приятелю, вие вече видяхте отпечатъците — сега остава да назова предмета, по който са били оставени.
— Продължавайте, изгарям от нетърпение.
— Eh, bien! Фотография номер 3 показва с голямо увеличение повърхността на шишенце от шкафа с отровите на аптеката в болницата Ред крос в Тадминстър!
— Боже господи! — извиках аз. — Но какво правят по него отпечатъците на Лорънс Кавендиш? Когато бяхме там, той нито за миг не се доближи до този шкаф!
— О, не, доближил се е!
— Невъзможно! Бяхме всички заедно през цялото време.
Поаро поклати глава.
— Не, приятелю, имало е момент, когато не сте били всички заедно. Имало е момент, когато не е било възможно да сте били всички заедно. В противен случай защо е трябвало да викате мосю Лорънс да дойде при вас на балкона?
— Бях го забравил — признах си аз. — Но то беше само за миг.
— Достатъчно дълго.
— Достатъчно дълго за какво?
Поаро се усмихна твърде загадъчно.
— Достатъчно дълго за един човек, който е следвал медицина, да задоволи един естествен интерес и любопитство.
Погледите ни се срещнаха. В очите на Поаро долових някаква приятна неяснота. Той стана и си затананика нещо. Наблюдавах го подозрително.
— Поаро — казах аз, — какво е имало в това шишенце?
Той погледна през прозореца.
— Хидрохлорид на стрихнина — отвърна той през рамото си, без да престава да си тананика.
— Боже господи! — промълвих аз. Това съвсем не ме изненада, защото го очаквах.
— Хидрохлоридът на стрихнина се използува твърде рядко — само за някои хапчета. В повечето лекарства се използува официалният разтвор — Liq. Strychnine Hydro-clor. Ето защо отпечатъците са се запазили толкова дълго.
— Как успяхте да направите тази фотография?
— Пуснах шапката си от балкона — простичко обясни Поаро. — По него време долу не е разрешено за външни лица и въпреки моите многобройни извинения, наложи се колежката на мадмоазел Синтия да слезе и да ми я донесе.
— Значи сте знаели какво ще намерите?