Само че разпитът на сър Ърнест тепърва предстоеше.
— В кой ден претърсихте стаята на задържания?
— Вторник, 24 юли.
— Точно една седмица след трагедията?
— Да.
— И твърдите, че сте намерили тези два предмета в скрина. Беше ли заключено чекмеджето?
— Не.
— Не ви ли се струва невероятно за човек, извършил престъпление, да държи доказателствата за него в незаключено чекмедже, където може да ги намери всеки?
— Може да ги е оставил там в бързината си.
— Но вие току-що казахте една седмица след престъплението. Разполагал е с достатъчно време да ги махне оттам и да ги унищожи.
— Възможно е.
— Тук няма място за „възможно е“. Имал ли е, или е нямал предостатъчно време да ги махне оттам и да ги унищожи?
— Да.
— Каква беше купчината от дрехи, под която намерихте нещата — тежка или лека?
— По-скоро тежка.
— С други думи, това са били зимни дрехи. Как мислите, вероятно ли е задържаният, в най-горещата седмица на едно горещо лято, да посегне към чекмедже със зимни дрехи? Да или не?
— Не.
— В такъв случай не е ли възможно въпросните предмети да са били поставени там от трето лице и задържаният да не е подозирал за тях?
— Не бих казал, че е вероятно.
— Но е възможно?
— Да.
— Това е всичко.
Бяха дадени още показания. Показания за финансовите затруднения, в които се озовал задържаният в края на юли. Показания за връзката му с мисис Рейкс — клетата Мари, сигурно гордостта й бе жестоко засегната от това. Ивлин Хауърд имаше право със своите факти, макар че враждебността й спрямо Алфред Ингълторп я бе довела до извода, че той е извършителят на престъплението.
След това дойде ред на Лорънс Кавендиш. С тих глас той отговори на въпросите на мистър Филипс, че не е поръчвал каквото и да е от Парксънс през юни. В действителност на 29 юни той се е намирал в Уелс.
Незабавно сър Ърнест бойко вирна брадичката си нагоре.
— Отричате, че сте поръчали черна брада от Парксънс на 29 юни, така ли?
— Да.
— А! А в случай, че нещо се, случи на брат ви, тогава кой ще наследи Стайлс Корт?
Грубостта на зададения въпрос накара бледото лице на Лорънс да пламне. Съдията измърмори неодобрително, а задържаният разгневено се наведе напред от подсъдимата си скамейка.
Хевиуедър явно обаче не го беше грижа за гнева на своя клиент.
— Отговорете ми, ако обичате.
— Предполагам — тихо отвърна Лорънс, — че това ще бъда аз.
— Какво искате да кажете с това „предполагам“? Брат ви няма деца — значи ще го наследите вие, нали така?
— Да.
— А, това е нещо друго каза Хевиуедър с някаква свирепа развеселеност. — Ще наследите и доста голяма сума пари, нали?
— Наистина, сър Ърнест — протестира съдията, — тези въпроси нямат връзка с делото.
Сър Ърнест се поклони и след като вече бе пуснал стрелата си, продължи:
— Вярно ли е, че във вторник, 17 юли, доколкото ми е известно, сте отишли с още един гост на посещение в аптеката на болницата Ред крос в Тадминстър?
— Да.
— Докато сте били там и докато сте останали сам за няколко секунди, отключвали ли сте шкафа с отровите и оглеждали ли сте някои от шишетата в него?
— Аз… аз… възможно, е и да съм го направил.
— Означава ли това, че сте го направили?
— Да.
Сър Ърнест направо изстреля следващия си въпрос към него:
— Само към едно шише ли насочихте вниманието си?
— Не, не мисля.
— Внимавайте, мистър Кавендиш. Имам предвид едно шишенце със стрихнинов хидрохлорид.
Лицето на Лорънс позеленя.
— Н-н-е… сигурен съм, че не.
— Как тогава ще обясните факта, че сте оставили, което е доказано със сигурност, отпечатъците от пръстите си върху него?
Безкомпромисният натиск се оказа много ефикасен при човек с нестабилна нервна система.
— Предполагам… предполагам, че навярно съм взел шишенцето в ръка.
— И аз предполагам същото! Пресипахте ли известна част от съдържанието му?
— Категорично не.
— А защо сте го взели тогава?
— Някога учих медицина. Имам естествен интерес към подобни неща.
— А! Значи имате „естествен интерес“ към отровите, така ли? И освен това сте изчакали да оставете сам, преди да задоволите този свой „интерес“, нали?
— Беше чиста случайност. Дори и другите да бяха там, пак щях да го направя.