Насред настъпилото неописуемо вълнение той извади три тънки ивици хартия.
— Писмо от собствената ръка на убиеца, mes amis! Ако то беше малко по-ясно, възможно е мисис Ингълторп, при едно навременно предупреждение, да беше още жива. Всъщност тя е осъзнала опасността, но не и нейното проявление.
В настъпилата мъртвешка тишина Поаро съедини ивиците хартия и след като прочисти гърлото си, зачете:
„Мила моя Ивлин,
Ще се разтревожиш, когато не чуеш нищо. Всичко е наред — ще стане тази вечер вместо снощи. После ще разбереш. Очакват ни хубави времена след като старицата ще е мъртва и няма да ни пречи. Никой не може да ми прикачи престъплението. Тази твоя идея за бромидните прахчета е направо гениална! Трябва обаче много да внимаваме. Една погрешна стъпка…“
Тук, приятели, писмото свършва. Явно авторът му е бил прекъснат; няма обаче съмнение относно неговата самоличност. Ние всички познаваме този почерк и …
Някакъв вик, който приличаше по-скоро на вой, раздра тишината.
— Дявол такъв! Как го взехте?
Катурна се стол. Поаро ловко се отдръпна настрани. Едно бързо движение от негова страна и нападателят му се просна на пода.
— Messieurs, mesdames — каза Поаро с апломб, — позволете ми да ви представя престъпника, мистър Алфред Ингълторп!
ГЛАВА 13
Поаро обяснява
— Поаро, стари разбойнико — извиках аз, — идваше ми да ви удуша! Какво имахте предвид, като ме измамихте така жестоко?
Седяхме в библиотеката. Бяха изминали няколко дни, изпълнени с напрежение. На долния етаж Джон и Мари отново бяха заедно, докато Алфред Ингълторп и мис Хауърд се намираха в полицията. Най-сетне имах Поаро само за себе си и очаквах да задоволя все още изгарящото ме любопитство.
Поаро помълча известно време, но най-сетне каза:
— Аз не ви измамих, mon ami. В най-лошия случай ви оставих сам да се измамите.
— Добре, но защо?
— Е, трудно е да се обясни. Вижте какво, приятелю, по природа вие сте толкова честен, изражението ви е толкова прозрачно, че просто е невъзможно да скриете чувствата си! Ако бях ви разкрил идеите си, още при първата ви среща с мистър Алфред Ингълторп този хитър джентълмен щеше — според вашия така изразителен идиом — „да надуши плъх“! И тогава — bon jour на шанса ни да го заловим!
— Мисля, че притежавам повече дипломатичност, отколкото вие допускате.
— Приятелю — с умоляващ глас каза Поаро, — за бога, не се гневете! Помощта ви беше просто неоценима. Именно вашата прекрасна природа ме накара да се спра.
— Да — промърморих аз, вече малко умилостивен, — но все пак можехте да ми подскажете нещо.
— Но аз го направих, приятелю. На няколко пъти. Само че вие не го разбрахте. Спомнете си, казвал ли съм ви някога, че смятам Джон Кавендиш за виновен? Не ви ли казвах точно обратното — че той почти със сигурност ще бъде оправдан?
— Да, но…
— И не говорих ли веднага след това колко трудно ще е да се предаде престъпникът на правосъдието? Не ви ли стана ясно, че имах предвид две напълно различни личности?
— Не — отвърнах аз, — не ми стана ясно.
— Добре тогава — продължи Поаро, — а в началото не ви ли повторих на няколко пъти, че не желаех мистър Ингълторп да бъде арестуван тогава? Това трябва да ви е подсказало нещо.
— Искате да кажете, че сте го подозирали още оттогава?
— Да. Да започнем с това — който и да има изгода от смъртта на мисис Ингълторп, най-голяма изгода би имал съпругът й. Това беше напълно ясно. Когато отидох за пръв път в Стайлс с вас, нямах представа как е било извършено престъплението, но след като поопознах мистър Ингълторп, предположих, че ще е изключително трудно да се открие нещо, което да се свърже с него. Когато пристигнах в имението, веднага разбрах, че завещанието го е изгорила мисис Ингълторп; и тук отново не можете да се оплачете, приятелю, защото направих големи усилия, за да ви внуша значението на този огън в спалнята посред лято.