— Значи съпругът й е разбил ключалката на кутията заради това писмо, така ли?
— Да, а от огромния риск, на който се е подложил, разбираме, че напълно е осъзнавал важността му. Ако се изключи това писмо, няма нищо друго, което да го свързва с престъплението.
— Само едно не мога да разбера — защо не го е унищожил веднага щом го е взел?
— Защото не е смеел да поеме най-големия риск от всички — да го държи в себе си.
— Не разбирам.
— Погледнете ситуацията от неговия ъгъл. Установих, че той може да го е взел само в рамките на пет кратки минути — петте минути непосредствено преди пристигането ни, тъй като преди това Ани метеше стълбището и щеше да види всеки, който отива към дясното крило. Представете си сцената! Той влиза в стаята, като отключва вратата с ключ от другите врати — те всички си приличат. Спуска се към кутията — тя е заключена, а ключовете ги няма наоколо. За него това е голям удар, защото означава, че присъствието му в стаята няма да остане незабелязано, както се е надявал. Но на него му е ясно, че трябва да се рискува всичко заради това уличаващо доказателство. Той незабавно насилва ключалката с джобно ножче и преобръща листите, докато намери този, който търси. Сега обаче изниква нещо ново — той не смее да държи този лист у себе си. Може да го видят като излиза от стаята и да го претърсят. Ако намерят листа у него, съдбата му е предрешена. Сигурно в тази минута чува как мистър Уелс и Джон излизат от будоара. Трябва да действува бързо. Къде може да скрие този ужасен лист? Съдържанието на кошчето за боклук се запазва и със сигурност проверява. Няма как да го унищожи; а не трябва и да го държи в себе си. Оглежда се и вижда — какво мислите, mon ami?
Поклатих глава.
— След секунда той вече е скъсал писмото на дълги ивици и като ги прави на фитили, бързо ги напъхва сред другите фитили във вазата върху полицата над камината.
Издадох някакво възклицание.
— Никой няма да помисли да провери там — продължи Поаро. — А той ще може да се върне когато си поиска и да унищожи единствената улика срещу себе си.
— Значи през цялото време то е било във вазата с фитилите в спалнята на мисис Ингълторп, под самите ни носове? — извиках аз.
Поаро кимна.
— Да, приятелю. Там именно открих моята „последна брънка“ и това откритие дължа на вас.
— На мен?
— Да. Помните ли, когато ми казахте как ми треперела ръката, докато съм оправял предметите върху полицата над камината?
— Да, но не виждам…
— Вие — не, но аз видях. Знаете ли, приятелю, спомних си, че сутринта, когато бяхме там, аз подредих всички предмети на полицата. А щом веднъж са оправени, няма да има нужда да се оправят отново, освен ако междувременно някой не ги е размествал.
— Боже господи — промърморих аз, — значи това е обяснението на странното ви поведение. Тогава хукнахте към Стайлс и го намерихте все още там?
— Да, това беше надбягване с времето.