Остави слушалката на място и излезе в коридора. Чуваше как Липман думка с юмрук по вратата като уловено животно, но на фона на сирената не можеше да различи дори дали вика или не. Продължи спокойно към асансьорите, но и на десет метра от затворената стая, воят беше непоносим.
Щом пристигна на приземния етаж, се отправи направо към рецепцията.
— А, господин Фенстън — посрещна го човекът от охраната. — Ако се подпишете тук, спестявате двеста и петдесет долара.
Фенстън му подаде десетдоларова банкнота.
— Благодаря. Няма смисъл да бързате, аз съм последен от етажа. — След това с бързи стъпки напусна сградата.
Спря за миг пред колата отвън и вдигна очи нагоре към трийсет и втория етаж. Можеше да се закълне, че вижда дребна фигура на мъж, който се блъска в стъклата на прозореца. Шофьорът затвори задната врата на колата, но така и не попита защо въпреки всичко председателят е без официалното сако.
Глава 49
Малко след девет и половина Джак Делейни спря колата си на Брод Стрийт. Включи радиото и се заслуша в едно забавно предаване на дълги вълни, докато чакаше Липман да се появи. Мястото на срещата беше определено от адвоката, който предупреди, че ще донесе камерата някъде между десет и единайсет вечерта. Беше обещал солидно количество компрометиращи документи.
Джак беше почти задрямал, когато до слуха му стигна воят на сирените. Като всички служители на закона, можеше да отличи по височината на тона сирените на полицията от тези на линейките и на пожарните коли. Този път тревожният вой бе на линейка, която вероятно идваше от болницата „Сейнт Винсънт“.
Погледна часовника си — 11:15. Липман закъсняваше. Наистина беше споменал, че документите са много и е вероятно да не успее да дойде в определения час. Момчетата от техническия отдел на ФБР бяха изгубили доста време, за да му обяснят как да борави с камерата, за да получи най-добри снимки. Малко след седем Липман бе позвънил на Джак, за да му съобщи, че е получил информация, която може да се окаже далеч по-сериозна от каквито и да било документи, но не искал да рискува и да я споделя по телефона. И бе затворил, преди агентът да успее да го притисне. Опитът на ФБР показваше, че при сключването на подобни сделки хората често пъти подхвърляха не особено надеждни факти само и само да се спазарят за намаляване на присъдата. Знаеше, че шефът му няма да се съгласи, освен ако информацията не сочи пряка връзка между Фенстън и Кранц.
Сирената виеше все по-силно.
Джак реши да излезе от колата и да се разтъпче. Шлиферът му се беше намачкал. Беше си го купил преди време от „Брукс Бръдърс“. Тогава искаше хората отдалеч да виждат, че е агент на тайната полиция. Но колкото по-нагоре се издигаше в кариерата, толкова по-рядко искаше това да личи. Ако имаше късмет да стигне до поста шеф на офиса в Ню Йорк, мислеше да си купи друга връхна дреха, с която да прилича по-скоро на адвокат или на човек от банковия бизнес. Нещо, което определено щеше да бъде посрещнато с одобрение от баща му.
Мислите му се върнаха към Фенстън, който в момента вероятно изнасяше своята реч върху моралните отговорности на съвременните банкери, после се насочиха към Анна, на хиляди метра над Атлантическия океан на път за срещата си с Накамура. Беше му изпратила съобщение, че вече знае защо Тина е приела да работи за Фенстън, а доказателството било през цялото време пред очите й. Тъй като телефонът му давал заето, щяла да го потърси отново на другата сутрин. Сигурно бе звъняла, докато той разговаряше с Липман. Дяволите да го вземат. Джак стоеше на някакъв тротоар посред нощ, уморен и гладен, в очакване на фотоапарата с компрометиращите кадри. Май баща му щеше да излезе прав, че е трябвало да стане адвокат.
От сирените го деляха вече само няколко пресечки.
Джак измина пеша разстоянието и спря на ъгъла, където се намираше сградата, на трийсет и втория етаж на която беше офисът на Липман. Част от прозорците ярко светеха. Джак започна да брои, за да разбере на кой етаж са, но няколко пъти се обърка и когато най-сетне установи, че суматохата е на трийсет и втория етаж, доста се притесни. Нещо не се връзваше. На този етаж трябваше да има само един осветен прозорец, там, където се предполагаше, че е още Липман. Не му се вярваше адвокатът да вдига шум около присъствието си.
В този момент пред входа изсвириха спирачките на линейка. Задната врата на колата се отвори рязко и оттам изскочиха трима парамедици — двама мъже и една жена, с познатите тъмносини униформи. Единият буташе носилка на колелца, вторият стискаше бутилка кислород, а жената влачеше тежката чанта с медикаменти. Джак проследи с поглед как се качват по стълбите пред входа и влизат в сградата.