— Добре ли си? — скочи Тина.
— Ще се оправя — опита се да я успокои Анна и пресуши чашата си с кафе. — Имаш ли нещо против да изключим телевизора? Не мога да гледам повече.
— Не, разбира се. — Приятелката й натисна копчето на дистанционното и картините се стопиха.
— Не мога да спра да мисля за хората, приятелите, които останаха в сградата — въздъхна Анна, докато Тина доливаше кафе в чашата й. — Как мислиш, дали Ребека?…
— Нямам никакво известие от нея. Бари е единственият, който се е обадил до този момент.
— Не се съмнявам, че е бил сред първите, озовали се на изхода. А разбра ли на кого е звънил?
— На Фенстън. Той ме потърси преди около час.
— Така ли? Интересно как е успял да се измъкне. Напуснах кабинета му само няколко минути, преди първият самолет да удари сградата.
— Вече е бил на Уолстрийт — имаше среща с потенциален клиент, чийто единствен плюс е картина на Гоген. Не би закъснял за такава среща.
— А Липман? — попита Анна и отпи от кафето си.
— На стъпка след него, както винаги.
— Значи вратата на асансьора е стояла отворена за тях.
— Вратата на асансьора ли?
— Няма значение. А ти защо не беше на работа тази сутрин?
— Имах час при зъболекар — обясни Тина. — Беше определен преди няколко седмици. Още при първите съобщения започнах да звъня на мобилния ти телефон. Ти къде беше по това време?
— Ескортираха ме да напусна територията на компанията.
— Някой пожарникар?
— Не, горилата Бари.
— Но защо?
— Току-що бях уволнена от Фенстън.
— Уволнена ли? — не повярва на ушите си Тина. — И защо ще уволнява тъкмо теб?
— Заради доклада, в който препоръчвах Виктория Уентуърт да продаде своя Ван Гог, с което щеше да успее да погаси всичките си задължения и да запази имението.
— Фенстън прие сделката с единствената цел да получи тази творба. Мислех, че си го разбрала. Дебне я от години. За нищо на света не би се съгласил да продаде картината и да откачи Виктория от въдицата. Но това едва ли е основание да те уволни. Посочи ли причина?…
— Бях изпратила копие от препоръките си на клиента, което според мен е необходимо за спазване на банковата етика.
— Едва ли спазването на етиката е сред приоритетите на Фенстън. Но и това не ми се вижда основание да те изгони.
— Щях да пътувам за Лондон, за да разговарям с Виктория лично и да й препоръчам купувач. Много известен колекционер от Япония — Такаши Накамура. Той с положителност щеше да се съгласи да сключи сделката бързо, стига да поискаме разумна цена.
— Лош избор — въздъхна Тина. — Все едно каква цена ще предложиш, Накамура е последният човек, с когото Фенстън би искал да сключи сделка. И двамата преследват Ван Гог от години. На всички аукциони с творби на импресионистите те са последните двама наддаващи.
— Защо не ме е предупредил? — попита Анна.
— Защото не смята, че е в негов интерес да знаеш каква е целта му.
— Но нали сме от един отбор?
— Колко си наивна, не си ли разбрала, че има един-единствен човек в отбора на Фенстън?
— Така или иначе не може да вземе картината, докато…
— Не бъди толкова сигурна.
— Защо?
— Вчера ме накара да го свържа с Рут Париш. Нареди й да изнесе незабавно платното. Чух го да повтаря няколко пъти: „Незабавно“.
— Преди Виктория да е имала време да обмисли моята препоръка?
— Това обяснява защо е побързал да те уволни — уточни Тина. — Ако това ще те успокои, ти съвсем не си единствената, минала по тази пътека.
— Не разбирам.
— Всеки, изпълнил задачата, която Фенстън му е отредил, бива изгонен.
— А теб защо не те е уволнил досега?
— Защото не изготвям препоръки, с които той не иска да се съобразява. Пък и вероятно не вижда в мое лице заплаха. — Тина замълча за миг. — Засега.
— Колко съм тъпа! — Анна ядосано удари длан по масата, и тутакси във въздуха се вдигна облаче прах. — Трябваше да го предвидя, а сега не мога да направя нищо.
— Не съм много сигурна — отбеляза Тина. — Не знаем със сигурност дали Рут Париш е изнесла платното от Уентуърт Хол. Ако не е успяла, имаш още време да се свържеш с Виктория, да я предупредиш да задържи картината и да й кажеш за възможната сделка с Накамура. Така тя ще успее да изчисти дълга си към Фенстън, а той ще е безсилен да й попречи. — Телефонът на Тина започна да звъни. На малкото екранче се появи думата „шефът“. Тя сложи пръст на устните си и предупреди: — Фенстън е. Сигурно иска да разбере дали си се обадила. — След това натисна бутона за свързване.