— Разбра ли кой се е спасил? — направо започна Фенстън, без да й даде възможност да каже каквото и да било.
— Анна?
— Не. Петреску е мъртва.
— Мъртва ли? — попита Тина, като не сваляше поглед от приятелката си. — Но…
— Да. Бари ми съобщи, че се канела да се качи на асансьора, когато първият самолет е ударил, така че няма начин да е оцеляла.
— Според мен ще се наложи…
— Не мисли сега за Петреску — продължи Фенстън. — И без това щях да я сменя, но какво ще ми замени моя Моне.
Тина мълчеше зашеметена и тъкмо се канеше да му обясни, че греши, когато внезапно й хрумна, че й се предоставя възможност да превърне недоволството на Фенстън в предимство за Анна.
— Значи ли това, че сте загубили и вашия Ван Гог?
— Не — гласеше краткият отговор. — Рут Париш вече потвърди, че картината пътува от Лондон към нас. Очаква се да пристигне на летище „Кенеди“ днес привечер. Липман ще отиде да я прибере.
Тина се отпусна безпомощно на стола.
— Гледай да си утре на работа в пет сутринта.
— Сутринта?
— Точно така — отсече Фенстън. — И без оплаквания. Днес цял ден си свободна.
— И къде точно да се явя? — с ирония в гласа попита Тина.
— Успях да наема офис на трийсет и втория етаж в Тръмп Билдинг, Уолстрийт 40. Така че работата продължава като всеки ден. — Връзката прекъсна.
— Смята, че си загинала — съобщи Тина на приятелката си, след като щракна капака на телефона. — Много повече се тревожи обаче за съдбата на своя Моне.
— Скоро ще научи, че се лъже — каза Анна.
— От теб зависи. Срещна ли познати, докато бягаше от сградата?
— Да не мислиш, че ми е било до светски разговори?
— Тогава нека нещата останат така, докато се опитаме да измислим план. Фенстън ми каза, че Ван Гог е на път за Ню Йорк и Липман ще прибере картината веднага щом пристигне на летището.
— И какво според теб можем да направим?
— Ще се опитам да забавя по някакъв начин Липман, докато ти я прибереш.
— А какво ще правя с нея? — недоумяваше Анна. — Фенстън ще започне да ме издирва.
— Замини за Лондон с първия самолет и върни платното в Уентуърт Хол.
— Не мога да направя такова нещо без съгласието на Виктория — възрази Анна.
— Господи, Анна, кога ще пораснеш? Престани да мислиш като отличничка и си представи какво би направел Фенстън на твое място.
— Ще се информира кога каца въпросният самолет — отвърна автоматично Анна. — Така че първото, което трябва да направя, е…
— Ти влез да се изкъпеш, а аз ще разбера кога каца самолетът и ще се опитам да науча какви са намеренията на Липман — изправи се Тина. — Едно е сигурно — в този вид никой на летището няма да ти даде каквото и да било.
Анна допи кафето си и последва приятелката си в коридора. Тина отвори вратата на банята.
— Ще се видим… — Тя замълча за миг-два. — Да речем след около час.
Анна се засмя за първи път през днешния ден.
Вече в банята Анна събличаше бавно дрехите си и ги пускаше на купчина на пода. Погледна се в огледалото и видя някаква жена, която сякаш беше участвала в борба в кална локва и беше загубила. Откачи сребърната верижка от врата си и я остави отстрани на ваната до малък модел на яхта. Последен свали часовника си. Беше спрял на осем и четирийсет и шест. Няколко секунди след този час тя щеше да е в асансьора.
Влезе под струята на душа и се замисли над дръзкия план на Тина. Завъртя докрай и двата крана и поседя така, за да се наслади на обилната вода, преди да започне да сваля полепналата мръсотия. С любопитство наблюдаваше как водата постепенно от черна стана сива, но колкото и да се триеше, не изсветля. Продължи да се търка и стърже, докато кожата й пламна, и едва тогава посегна към шампоана. Изми косата си три пъти, но въпреки това тя си остана пепелява. Сигурно трябваше да минат дни, преди да си върне естествения рус цвят. Анна постави запушалката и отново завъртя крановете. Докато лежеше в топлата вода, събитията от този ден отново минаха пред очите й.
Помисли колко много приятели и колеги навярно са мъртви и осъзна какъв късмет е извадила всъщност, че е оцеляла. Налагаше се да отложи за известно време скръбта по загубата на своите познати, ако все още имаше някакъв шанс да спаси Виктория от по-бавна смърт.