Облече хавлията на приятелката си, обу чехлите й, закачи отново верижката с ключа на врата си, сложи си и спрелия часовник. Погледна се в огледалото. Изглеждаше значително по-добре, макар все още да бе много разстроена от случилото се. Колко ли дни, месеци и години този кошмар щеше да спохожда мислите й.
Отвори вратата на банята и тръгна по коридора, като внимателно избягваше пепелявите следи, които бе оставила при пристигането си. Влезе при Тина в кухнята и я завари да слага прибори и чинии на масата. Приятелката й спря за малко заниманието си и подаде мобилния си телефон.
— Време е да позвъниш на Виктория и да я предупредиш за намеренията си.
— И какви са те?
— Като начало я попитай дали знае къде се намира картината в момента.
— Обзалагам се, че е заключена в безмитната зона на „Хийтроу“, но има само един начин да разберем каква е истината — каза Анна и набра номер, който започваше с нули.
— Международен оператор — обади се отсреща женски глас.
— Искам да се свържа с телефон във Великобритания — заяви Анна.
— Бизнес или частен?
— Частен.
— Името, моля?
— Уентуърт, Виктория.
— Адрес?
— Уентуърт Хол, Уентуърт, Съри.
Наложи се доста да почака, докато й отговорят.
— Съжалявам, но този телефон не фигурира в списъка с абонати, дали разрешение за достъп.
— Какво значи това? — учуди се Анна.
— Че не мога да ви дам номера.
— Случаят е спешен — настоя.
— Много съжалявам, госпожо, но не мога да ви помогна.
— Аз съм близка приятелка на семейството.
— И кралицата на Англия да сте, не мога да ви дам номера. — Отсреща затвориха и Анна сбърчи чело.
— Какъв е план Б? — попита Тина.
— Нямам друг избор, освен да замина за Англия и да се срещна лично с Виктория. Особено сега, когато съм наясно с намеренията на Фенстън.
— Добре. В такъв случай ще трябва да решиш през коя граница да напуснеш страната.
— Как да мисля за граница, след като не мога дори да се прибера вкъщи и да си взема нещата. Ако се появя там, всички ще разберат, че съм оцеляла.
— Нищо не пречи аз да отида — предложи Тина. — Кажи ми какво искаш да взема и ще ти го донеса в една чанта…
— Не е нужно, багажът ми е готов и чака в коридора до вратата. Нали щях да летя до Лондон тази вечер.
— В такъв случай единственото, от което имам нужда, е ключ.
Анна разкопча верижката около врата си и й подаде ключа.
— Как да мина обаче покрай портиера? — разтревожи се Тина. — Ще ме пита коя съм и при кого отивам?
— Е, това не е проблем. Кажи му, че отиваш при Дейвид Съливан. Ще ти се усмихне и ще повика асансьора.
— Кой е Дейвид Съливан?
— Живее на четвъртия етаж и е любител на разнообразието. Рядко младите дами, които го посещават, са едни и същи. Сам получава по няколко долара всяка седмица, за да не задава излишни въпроси.
— Остава проблемът с парите — отбеляза Тина. — Нали ми каза, че портфейлът ти е останал в развалините, а аз имам само седемдесет долара.
— Вчера изтеглих три хиляди от сметката си — успокои я Анна. — Не можеш да си позволиш забавяния или засечки, когато местиш скъпа картина. Спешно може да ти потрябват пари, например за бакшиши и за други дребни разходи. В чекмеджето на нощното ми шкафче има още петстотин долара.
— Освен това ще имаш нужда и от часовник. — Тина свали своя от ръката си и го размени със спрелия на Анна. Загледа се в замрелите стрелки. — Никога няма да забравиш часа и минутата, в която самолетът се е врязал в сградата. — В същия миг се чу сигналът на микровълновата печка. Тина се изправи и отново предупреди: — Това може наистина да не става за ядене.
Разсипа храната в чиниите — пържен ориз с пилешко.
Докато се хранеха, двете обсъдиха възможностите за напускане на града, а после и на страната. Обраха всички трохи от останалата от вчера храна, направиха си нова кана кафе и продължиха да обмислят маршрути. Анна все още не можеше да реши в коя посока да тръгне — на юг или на север. Тина остави чиниите в умивалника.
— Предлагам ти да помислиш, докато аз стигна до квартирата ти, омагьосам Сам и се върна обратно тук с багажа.
Анна прегърна приятелката си в изблик на благодарност и промълви в ухото й:
— Имай предвид, че вън е истински ад.
Тина спря на най-горното стъпало на малкото стълбище пред входа на кооперацията си. Нещо не беше наред. Постепенно проумя какво я смущава. Ню Йорк бе неузнаваем.