Полицията проверяваше самоличността на всеки, който напускаше Манхатън. Млад мургав мъж беше отделен настрани от униформените и изглеждаше напълно объркан, докато един изстрелваше бързо въпросите си, а други двама го претърсваха.
Мина близо час, докато Анна стигне бариерата. Тя свали бейзболната шапка и пусна дългата си руса коса. Светлото, с цвят на бита сметана лице изгря в сивото утро.
— С каква цел отивате в Ню Джърси? — попита я полицаят.
— Моя приятелка работеше в Северната кула и все още е в неизвестност — Анна замълча, за да засили ефекта на думите си. — Мисля да прекарам един ден с родителите й.
— Съжалявам, госпожо — рече полицаят. — Надявам се да я открият.
— Благодаря ви — отвърна кратко тя и побърза да се отдалечи с товара си към мостика на ферибота. Чувстваше се толкова виновна заради опашатата си лъжа, че нямаше сили да погледне отново полицая. Подпря се на перилата и се загледа към сивия, почти черен облак, увиснал над мястото, където доскоро се издигаше Световният търговски център. Интересно колко ли дни, седмици и дори месеци щяха да минат, преди плътното като одеяло образувание да се разнесе. Какво ли можеше да се направи, за да се прочисти такова невиждано разрушение и да се почете гибелта на загиналите? Вдигна очи към синьото небе. Нещо липсваше. Намираха се на няколко километра от летищата „Кенеди“ и „Ла Гуардия“, но не се виждаше нито един самолет, сякаш всичките се бяха изнесли към друга част на света.
Допотопният мотор заръмжа и фериботът бавно започна да се отдалечава от брега на Хъдзън по посока на Ню Джърси.
Часовникът на кея удари един. Половината от деня се беше изнизала.
— Първите разрешения за полети от „Кенеди“ ще бъдат дадени едва след няколко дни — съобщи Тина на шефа си.
— Това включва ли и частните самолети? — попита Фенстън.
— Категорично заявиха, че няма да правят изключения за никого.
— Дали са разрешение на кралското семейство на Саудитска Арабия да отлети утре — намеси се Липман, който както обикновено стоеше до стола на председателя, — но очевидно те ще са единственото изключение.
— Опитвам се да ви включа в списъка, който в пресата обикновено наричат „приоритетен“ — обясни Тина, като премълча, че за транспортните власти желанието на Фенстън да прибере картината си на Ван Гог от „Хийтроу“ съвсем не се вместваше в понятието „приоритет“.
— Имаме ли приятели на „Кенеди“? — поинтересува се Фенстън.
— Няколко — отговори Липман. — Но всички изведнъж са се сдобили с множество богати роднини.
— Някакви други предложения? — попита председателят, като местеше поглед от единия към другия си помощник.
— Защо не помислите да прекосите страната с кола до мексиканската или канадската граница — започна Тина, знаейки, че това за нищо на света няма да бъде прието, — и оттам да се опитате да се включите в обичаен полет.
Фенстън поклати само глава, извърна се към Липман и нареди:
— Опитай се да превърнеш някой от приятелите ни в роднини, все някой ще поиска нещо. Винаги измислят какво им липсва.
Глава 17
— Ще взема каквато и да е кола — заяви Анна.
— Но в момента не разполагам с нито една — въздъхна изтерзаният на вид мъж, който стоеше зад гишето на „Хепи Хайър Къмпани“, от чиято пластмасова табелка ставаше ясно, че се казва Ханк. — А и не очаквам да ми върнат нещо до утре сутринта — додаде той. Съзнаваше, че точно днес няма да може да изпълни лозунга на фирмата, поставен на плота пред него: „Никой не напуска «Хепи Хайър» без усмивка на лицето“. Анна не успя да прикрие разочарованието си.
— Предполагам нямате предвид и микробус — подхвърли небрежно Ханк. — Не е последен модел, но ако ви е спешно…
— Взимам го — отсече Анна, която чудесно съзнаваше, че дългата опашка от чакащи зад нея се моли да откаже. Ханк извади бланка в три екземпляра и започна да я попълва. Тя му подаде шофьорската си книжка, която беше прибрала в багажа за Лондон заедно с паспорта си, за да го улесни.