Мина още близо час, преди да се успокои достатъчно, за да престане да хвърля трескави погледи към огледалото за задно виждане.
След още един час усети, че е гладна, и реши да спре в появило се в далечината крайпътно кафене, за да закуси. Паркира буса и влезе в заведението. Настани се зад най-отдалечения край на барплота. Внимателно разгледа менюто, преди да си поръча най-голямото блюдо в списъка — яйца, бекон, наденички, препечени кюфтета, палачинки и кафе. Рядко си поръчваше такова количество храна, но и случилото се през последните четирийсет и осем часа беше необичайно.
Прегледа картата, докато се хранеше. Двамата пияници, които я гониха доскоро, й помогнаха да спази предварителното разписание. Според нейните изчисления й оставаха още четирийсет и пет километра. Следващата й спирка щеше да е Ниагарския водопад, следваше канадската граница. Това означаваше още поне един час.
Телевизорът зад барплота беше включен и вече течаха първите сутрешни новини. Надеждата да бъдат открити още оцелели намаляваше с всеки следващ час. Ню Йорк се готвеше да оплаче своите покойници и да се заеме с тежката задача да разчисти разрушенията. Във Вашингтон в присъствието на президента бе организирана църковна служба в памет на загиналите, като част от програмата за Деня на национален траур. След това Буш възнамеряваше да отлети до Ню Йорк и да посети мястото на разрушенията, наречено вече „Кота нула“. На екрана се появи и кметът Джулиани. Носеше фланелка с инициалите на полицията на Ню Йорк, а отпред на шапката му личаха инициалите на противопожарните служби. В словото си Джулиани поздрави гражданите на Ню Йорк за показаната смелост и хладнокръвие и изрази решимостта си да положи максимум усилия, за да изправи града на крака.
Камерата на новините бе заснела и летище „Кенеди“, откъдето репортер съобщаваше, че сутринта на следващия ден първите полети на авиокомпаниите ще получат разрешение за отлитане. Последното изречение определи по-нататъшното разписание на Анна. На всяка цена трябваше да кацне на „Хийтроу“, преди Липман да излети от Ню Йорк, ако искаше да има някакъв шанс да убеди Виктория да… Погледна през прозореца навън. Два камиона спираха в момента на паркинга. Стегна се цялата. Нямаше сили да гледа как водачите слизат от кабините. Потърси с поглед задния изход и в този момент мъжете влязоха в заведението. Усмихнаха се на сервитьорката, докато на нея ней обърнаха никакво внимание. Доскоро не разбираше какво кара хората да стават параноици.
Погледна часовника — 7,55. Допи кафето си, остави шест долара на масата и се запъти към телефонната кабина в отсрещния край на заведението. Вдигна слушалката и набра номер, започващ с 212.
— Добро утро, сър, казвам се агент Робъртс.
— Здравейте, агент Робъртс — поздрави Джак и се облегна назад в стола си. — Искате да докладвате ли?
— Стоя на паркинг за почивка някъде между Ню Йорк и канадската граница.
— Какво правите там?
— Държа парче от броня на кола.
— Нека да позная — опита се да отгатне Джак. — Бронята е била закачена за бял микробус, шофиран от заподозрян.
— Точно така, сър.
— И къде е сега този микробус?
— Нямам представа, сър. Когато микробусът отби от пътя за почивка, аз също реших да си почина и съм заспал. Когато се събудих, микробусът беше напуснал паркинга, а бронята лежеше на земята заедно с проследяващото устройство, закачено на нея.
— Това означава, че тя или е много умна, или нещо извънредно й се е случило.
— Съгласен съм, но какво предлагате да направя, сър?
— Минете на работа в ЦРУ.
— Здравей, обажда се Винсент, нещо ново?
— Да. Както предположи, Рут Париш е прибрала платното в охраняем склад в безмитната зона на „Хийтроу“.
— Значи, ще трябва да намеря ключ за там.
— Това може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Тина. — Липман отлита утре сутрин от „Кенеди“, за да прибере картината, така че разполагаш само с двайсет и четири часа. Възникна и друг проблем.
— Така ли? Какъв?
— Липман не вярва, че си мъртва.
— И какво го кара да се съмнява?
— Не знам точно, но не се отпускай. Не забравяй как се държа Фенстън, когато се срути Северната кула. Не се интересуваше какво е станало със служителите, а с неговия Моне. Един Господ знае какво ще му хрумне, ако загуби и Ван Гог. Очевидно мъртвите художници са много по-важни за него от живите хора.