— Кой звъни? — попита нечий глас.
— Станало е късо съединение на десетия етаж — съобщи мъжът пред вратата на жилищната сграда. Беше облечен в зелен гащеризон, с шапка с емблема на „Янките“ отпред и куфарче с инструменти в едната ръка. Притвори очи и се усмихна пред камерата за наблюдение, с която бе снабден стълбищния автомат. Когато чу жуженето на електрическата брава, без повече обяснения бутна вратата и се шмугна в сградата.
Мина покрай асансьора и тръгна нагоре по стълбите. Така щяха да го забележат най-малко хора. Когато стигна десетия етаж, огледа бързо коридора в двете посоки. Не видя никого. В три и половина следобед в подобни сгради обикновено бе безлюдно. Нямаше точно обяснение, но поне така сочеше опитът му. Стигна вратата на въпросното жилище и натисна звънеца. Никакъв отговор. Длъжен бе да провери, независимо от информацията, че тя ще бъде на работното си място поне още няколко часа. Пусна куфарчето на земята и огледа ключалката. Едва ли бе от най-сложните. С прецизността на хирург, готвещ се за операция, той отвори куфарчето и извади няколко тънки инструмента.
След две минути и четирийсет секунди вече беше вътре. Бързо се ориентира и намери три телефонни апарата. Първият беше на бюрото в предната стая под плакат на Уорхол с лика на Мерилин Монро. Вторият — до леглото в спалнята до снимка на жена и двама мъже, които удивително си приличаха. Вероятно баща и син.
Третия телефон откри в кухнята. Погледът му попадна на вратата на хладилника. И предишната му клиентка беше почитателка на отбора по ръгби „49“ като тази.
Шест минути и девет секунди по-късно той беше отново в коридора на етажа. Надолу по стълбите и навън от сградата.
Бе изпълнил задачата за по-малко от десет минути. За това щяха да му платят хиляда долара. Почти колкото и на един хирург.
Анна бе сред последните пътници, които се качиха на автобуса на Грейхаунд, който заминаваше от Ниагарския водопад в три часа.
Два часа по-късно автобусът спря на западния бряг на езерото Онтарио. Анна първа излезе навън и без да се спре дори за миг, за да се възхити на красивата сграда на Миес ван дер Рое, изпълнила хоризонта на Торонто, спря едно свободно такси.
— Летището, моля. И то колкото се може по-бързо.
— На кой терминал? — попита шофьорът.
— Европа — рече Анна след кратък размисъл.
— Значи трети — уточни човекът. — Откъде сте?
— Бостън — кратко отговори Анна. Не й се искаше да я заговорят за Ню Йорк.
— Голямо нещастие сполетя Ню Йорк — въздъхна шофьорът. — Това е един от моментите в историята, когато всеки човек помни къде е бил. Бях в таксито и чух новината по радиото. А вие?
— Аз бях в Северната кула.
Ама че умница, искаше да се прави на интересна.
Цели двайсет и пет минути им бяха необходими, за да изминат двайсетината километра от Бей Стрийт до международното летище „Лестър Пиърсън“, но през това време двамата не пророниха нито дума. Когато най-накрая колата спря пред входа на трети терминал, Анна плати и безмълвно отвори вратата. Влезе в залата на летището и застана пред таблото с разписанието на полетите, отпътуващи от Торонто. Електронният часовник показваше пет и двайсет и осем. Току-що бяха спрели да приемат пътниците за последния полет за „Хийтроу“. Анна изруга наум. Погледът й пробяга по таблото с разписанията до края на вечерта: Тел Авив, Банкок, Сидни, Амстердам. Да, Амстердам. Съвсем подходящо. Полет 692 на Ка Ел Ем заминаваше в осемнайсет часа от изход С 31 и пасажерите вече се качваха на борда.
Изтича до гишето на авиокомпанията и почти в крачка, още преди служителят да е успял да вдигне очи, попита:
— Имате ли свободни места за Амстердам?
Той спря да брои билетите.
— Да, но ще трябва да побързате, всеки момент ще затворят вратите.
— Бих искала място до прозореца.
— И до прозореца, и на пътеката, където си пожелаете?
— Но защо?
— Точно днес няма много желаещи да пътуват със самолет. И то не само защото сме тринайсети.
— „Кенеди“ потвърди нашия коридор за седем и трийсет утре сутринта — съобщи Липман.
— Добре. Обади ми се в момента, в който излетите — поръча Фенстън. — В колко ще кацнете на „Хийтроу“?
— Към седем. От „Арт Локейшънс“ ще ни чакат на пистата, за да натоварят картината. Очевидно тройният хонорар им е помогнал да съсредоточат усилията и уменията си.
— В колко очакваш да се прибереш?
— Тъкмо за закуска на следващия ден.