— Някакви новини от Петреску?
— Не. Тина е приела едно-единствено обаждане, но е бил мъж.
— Засега нямаме и…
В този момент в стаята на председателя влезе Тина.
— Пътува за Амстердам — съобщи Джо.
— Амстердам ли? — замислено повтори Джак и забарабани по бюрото си.
— Да, изпусна последния полет за „Хийтроу“.
— В такъв случай, при първа възможност ще се качи оттам на самолет за Лондон.
— На „Хийтроу“ имаме агент — докладва Джо. — Искате ли да изпратим хора и на другите летища?
— Да, на „Гетуик“ и „Станстед“.
— Ако се окажете прав, тя ще е в Лондон няколко часа преди Карл Липман.
— Защо мислиш така?
— Частният самолет на Фенстън е ангажирал коридор от „Кенеди“ в седем и двайсет утре сутрин с единствен пасажер Липман.
— Възможно е да са си определили среща — предположи Джак. — Обади се на агент Красанти в посолството ни в Лондон и поискай да изпратят допълнително хора и на трите летища.
— Не сме на наша територия — напомни му Джо. — Ако англичаните разберат, да не говорим за ЦРУ…
— И на трите летища — повтори само Джак, преди да затвори телефона.
В мига, в който Анна стъпи в самолета, тежката врата се затвори зад нея. Заведоха я до мястото й и я помолиха да затегне колана си, тъй като се очакваше всеки момент да потеглят. Тя с удоволствие забеляза, че почти всички места на нейния ред бяха свободни. Щом светлинният надпис за коланите угасна, свали междинните дръжки на столовете, зави се с две одеяла и отпусна глава върху истинска възглавница. Заспа още преди машината да набере необходимата височина.
Някой я докосна леко по рамото. Анна изруга едва чуто. Беше забравила да предупреди да не я будят за храна. Повдигна с усилие клепачи, погледна стюардесата и промърмори:
— Не, благодаря. — Очите й се затвориха в същия миг.
— Много съжалявам, но трябва да седнете и да затегнете колана си — любезно настоя жената. — Очаква се да кацнем след двайсет минути. Ако искате да сверите часовника си, местното време в Амстердам е 6,55.
14 септември
Глава 22
Липман беше буден много преди лимузината да спре пред дома му. Не биваше да се успива точно днес.
Стана от леглото и се отправи направо към банята. Колкото и старателно да се бръснеше, знаеше, че брадата му ще е набола много преди вечеря. Речеше ли да си пусне брада, не му трябваха повече от няколко дни. Щом приключи с душа и бръсненето, започна да се облича. Нямаше намерение да си прави закуска. Стюардесата в частния самолет на компанията щеше да му поднесе кафе и кроасани. Кой ли в този жилищен блок в доста непривлекателен квартал можеше да предположи, че негов съсед само след час-два щеше да е единствен пасажер в елегантен малък самолет.
Приближи до полупразния дрешник и извади купения наскоро костюм, заедно с любимата си риза и връзка, която щеше да сложи за първи път. Не искаше пилотът да изглежда по-елегантен от него.
Докато стоеше пред прозореца и чакаше появяването на лимузината, се замисли, че малкото му жилище едва ли бе кой знае колко по-добро от килията му в затвора, където прекара четири години. Насочи поглед по протежението на Четирийсета улица и забеляза луксозната кола, която приближаваше входа на неговата кооперация.
Качи се, без да размени и дума с шофьора, който отвори задната врата пред него. Също като шефа си натисна бутона под подлакътника и опушеното стъкло се плъзна бавно нагоре, за да го отдели от мястото на шофьора. Следващите двайсет и четири часа щеше да се потопи в съвсем друг свят.
След четирийсет и пет минути лимузината напусна магистрала „Ван Уик“ и през Изход 21 пое към „Кенеди“. Шофьорът премина през вход, за който много от пътниците и не подозираха, и спря пред сградата на малък терминал, обслужващ привилегированите да летят със собствени машини. Липман излезе от колата и пристъпи в специалната зала, където пилотът на самолета го чакаше.
— Някаква възможност да излетим по-рано? — попита важният пътник и потъна в коженото кресло.
— Не, сър — отговори капитанът. — Самолетите излитат на всеки четирийсет и пет секунди, имаме коридор точно за седем и двайсет.
Липман изръмжа нещо и насочи вниманието си към сутрешните вестници.
На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ бе публикувано съобщението, че президентът Буш е предложил петдесет хиляди долара награда за залавянето на Осама Бен Ладен, което според Липман бе типична проява на тексаския подход в правораздаването от последните сто години. „Уолстрийт Джърнъл“ съобщаваше, че акциите на „Фенстън Файнанс“ са паднали с дванайсет цента, но това бе сполетяло почти всички компании с офиси в Световния търговски център. Веднъж само да приберат Ван Гог и компанията щеше спокойно да преживее временното спадане на цената на акциите, докато нещата се стабилизират. Член на екипажа прекъсна мислите му.