— Вече можете да се качвате на борда, господине.
Кола на летището откара важния пътник до стълбичката на самолета и минути след това машината започна да се подготвя за излитане. Карл не бе допил портокаловия си сок, когато започнаха да набират височина. Той обаче се успокои едва когато се издигнаха на височина девет хиляди метра, на която щеше да премине полетът, и надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Наведе се напред и набра номера на частната линия на Фенстън.
— Вече пътувам — съобщи — и не виждам причина да не се прибера утре по същото време… — той замълча — в компанията на холандеца.
— Обади се, щом кацнете — гласеше отговорът на председателя.
Тина мигом изключи частната линия на телефона на своя шеф.
Липман все по-често влизаше в стаята й и все без предупреждение. Изобщо не криеше подозрението си, че Анна не е загинала и вероятно е във връзка със секретарката на председателя.
Частният самолет на Фенстън беше излетял тази сутрин навреме от „Кенеди“ и Тина чу разговора между двамата.
Изтръпваше при мисълта, че утре юристът ще се появи отново с гадната си самодоволна усмивка и победоносно ще връчи картината на шефа си. Продължи да копира последните договори, сключени от Фенстън, и да ги изпраща на свой интернет адрес, нещо, което си позволяваше да прави само когато Липман бе вън от сградата, а шефът — прекалено зает.
Първият полет до летище „Гетуик“ в Лондон тази сутрин тръгваше от „Шипхол“ в десет сутринта. Анна купи билет от гишето на „Бритиш Еъруейс“, но я предупредиха, че полетът ще закъснее с двайсет минути, тъй като машината все още не е пристигнала от Великобритания. Тя използва това време, за да си вземе душ в пригодените за нощните пасажери помещения, и се преоблече. Избра най-консервативния костюм от своя малък гардероб с надеждата, че така ще предразположи Виктория.
Седнала удобно в „Кафе Неро“, тя отпиваше от кафето си и преглеждаше страниците на „Херълд Трибюн“. „50 000 долара награда“, гласеше заглавието на материал от втора страница. Сумата беше по-малка от парите, които при един търг би получила собственичката на Ван Гог. Реши да не губи повече време със статията, а да се концентрира над въпросите, които щеше да постави пред Виктория.
Първо трябваше да разбере къде точно се намира картината. Ако Рут Париш наистина държеше ценното произведение в своя склад, Анна щеше да посъветва Виктория да се свърже незабавно с нея и да поиска дай върнат платното. Самата Анна щеше да настоява пред Рут да не държи това платно против волята на госпожа Уентуърт, особено след като съществуването на договора вече е под съмнение. Предчувстваше, че Виктория нямаше да се съгласи лесно. Ако все пак дадеше своето съгласие, Анна щеше да се свърже с Накамура в Токио и да се опита да разбере дали…
— Полет номер 8112 на „Бритиш Еъруейс“ до летище „Гетуик“, Лондон, започва да приема пътници на изход Д 14 — съобщиха по високоговорителите.
Докато прекосяваха Ламанша, Анна за пореден път преговори стъпките от своя план, за да открие някакъв пропуск в логиката му, но се сещаше само за двама души, които биха го нарекли нещо друго, освен проява на здрав разум. Самолетът кацна на пистата на „Гетуик“ след трийсет и пет минути.
Погледна часовника си в момента, в който се озова на английска земя. Липман щеше да е на „Хийтроу“ след девет часа. За пореден път провериха паспорта, тя взе багажа си и се огледа за фирма, даваща коли под наем. Отмина „Хепи Хайър“ и се насочи към „Ейвис“.
Нямаше как да забележи добре облечен млад мъж в един от безмитните магазини, който шепнеше в мобилния си телефон:
— Кацна. Започвам следене.
Липман се бе отпуснал в кожения стол и се чувстваше така удобно, както никога не му се беше случвало в жилището му на ъгъла на Четирийсет и трета и Десета в Ню Йорк. Стюардесата се приближи със сребърен поднос, на който имаше кафе в порцеланова чашка с позлатен ръб. Беше се замислил за предстоящата задача. Знаеше, че е само куриер, нищо, че този път стоката щеше да е една от най-ценните художествени творби в света. Дълбоко в сърцето си той презираше Фенстън, който не пропускаше да демонстрира превъзходството си. Ако само веднъж бе признал негова заслуга за успехите на фирмата или пък се отнасяше към неговите предложения като към идеи, дошли от уважаван колега, а не като от платен лакей, не че му плащаше кой знае колко… Ако само веднъж беше казал едно „благодаря“, това щеше да е напълно достатъчно. Истината бе, че Фенстън го бе измъкнал от помията, но само за да го натика в друга.