Служеше на Фенстън вече близо десет години и следеше стъпките на този простоват емигрант от Букурещ нагоре по стълбата на богатството и успеха, стълба, която Карл лично крепеше и в замяна получаваше единствено по някой случаен ритник. Но бе достатъчна съвсем малка грешка и ролите щяха да се сменят. Фенстън щеше да свърши в затвора, а той да разполага със състояние, чиито следи никой нямаше да може да открие.
— Още кафе, господин Липман? — попита стюардесата.
Анна не се нуждаеше от карта, за да намери пътя до Уентуърт Хол, макар че трябваше да внимава да не попадне на обиколната магистрала, където щеше да загуби много време.
След четирийсет минути тя мина през портата на Уентуърт. До първото си посещение тук нямаше кой знае каква представа от бароковата архитектура, преобладавала в строежа на аристократични домове в края на седемнайсети и началото на осемнайсети век в Англия. „Съборетината“, както обичаше да нарича сградата Виктория, бе строена през 1697 година от сър Джон Ванбру. Била първата му поръчка, преди да приеме изработването на проекта на замъка Хауърд, а по-късно и на Бленъм Палас — за друг славен войн на короната. След това той се наредил в групата на най-търсените архитекти в Европа.
От двете страни на дългата алея до входа на сградата хвърляха сянка масивни дъбове, толкова масивни, колкото и самата постройка. Тук–там се виждаха дупки в стройната редица — на тези места бяха стояли дърветата, пометени от силния ураганен вятър през 1987 година. Анна мина покрай изящно оформено езеро, обитавано от специален вид черни шарани, пребиваващи тук като емигранти от Япония, покрай два тенис корта и игрище за крикет, посипано вече с килим от есенни листа. Ето го и последният завой, след който пред посетителя се издигаше внушителната сграда на дома, заобиколен от всички страни от близо хиляда акра типична английска морава.
При един от разговорите им Виктория беше споделила, че имението разполага с шейсет и седем стаи, четиринайсет от които за гости. При предишното й посещение я бяха настанили в стаята на Ван Гог, която бе с размерите на собствения й апартамент в Ню Йорк.
Анна забеляза, че фамилният флаг, който се вееше на източната кула, е спуснат наполовина. Кой ли от множеството възрастни роднини на Виктория бе починал, запита се тя.
Тежката дъбова врата се отвори, преди Анна да стъпи на площадката пред входа. От все сърце се молеше Виктория да е у дома и Фенстън все още да не подозира за нейното посещение тук.
— Добро утро, госпожо — поздрави икономът със съвършена изисканост. — С какво мога да ви бъда полезен?
Това съм аз, Андрюс, Анна, искаше да му каже тя, изненадана от прекалено официалното обръщение. Предишния път този човек се бе държал много по-приятелски. Тя реши да влезе в официалния му тон.
— Спешно трябва да говоря с лейди Виктория.
— Боя се, че това няма да е възможно — отговори мъжът, — но ще проверя дали милейди е свободна. Ще бъдете ли така любезна да изчакате.
Какво ли означаваше това „боя се, че това няма да е възможно, но ще проверя дали милейди е свободна…“?
Докато чакаше в преддверието, Анна се загледа в портрета на лейди Катрин Уентуърт, рисуван от Гейнсбъро. Помнеше всяка картина в тази къща, но най-любима от всички й стана творбата на Ромни „Госпожа Сидънс като Порция“. Извърна се на другата страна и погледът й попадна на картина на Стъбс — „Актън, победител в дербито“. Изобразен бе любимият кон на сър Хари Уентуърт — на платното изглеждаше като жив, стъпил на зелената морава. Ако Виктория се вслушаше в съвета й, щеше да запази поне останалата част от колекцията.
Икономът се появи отново.
— Милейди ще ви приеме — обяви. — В момента е в дневната. — След лек поклон той се завъртя и поведе гостенката.
Тя опита да се съсредоточи върху шестте точки от своя план, но преди това трябваше да обясни на какво се дължи закъснението й от четирийсет и осем часа, въпреки че лейди Виктория по всяка вероятност бе разбрала от новините за ужаса, сполетял Америка във вторник сутрин, и сигурно щеше да се изненада от факта, че Анна е оцеляла.