Чаушеску й плащаше добре. Фенстън — още по-добре. Условията на работа бяха прости. Трябваше да е на разположение денем и нощем и да не работи за никого друг. В разстояние на дванайсет години сумата, която получаваше за всяка задача, бе нараснала от 250 000 до един милион долара. Добро заплащане за нелегален емигрант.
Фенстън извади от куфарчето си папка и я подаде мълчаливо на Кранц. Жената отвори първата страница и разгледа внимателно наредените вътре около пет снимки на Анна Петреску.
— Къде е тя в момента? — попита. Все пак не бе успяла да се освободи от акцента си на човек, роден в Източна Европа.
— В Лондон — отвърна Фенстън, преди дай подаде втора папка.
Този път Кранц извади само една снимка.
— Кой е този? — попита.
— Той е по-важен и от момичето.
— Възможно ли е? — Кранц се взря по-внимателно в снимката.
— Да. Няма начин да го заместиш, за разлика от Петреску. Но каквото и да правиш, не бива да ликвидираш момичето, преди да те е завело до картината.
— А ако не го направи?
— Ще го направи — лаконично я увери Фенстън.
— Какво ще получа за отвличането на мъж, на когото вече му е отрязано лявото ухо? — поинтересува се Кранц.
— Един милион долара. Половината в аванс и другата половина в деня, в който ми го доставиш. Непокътнат!
— А за момичето?
— Същата тарифа, но само след като получа нейното ляво ухо. — Фенстън не изчака задаването на нов въпрос. — Вече съм дал инструкции на Липман да прехвърли първата вноска на обичайното място.
Жената само кимна.
Фенстън почука на стъклото, отделящо ги от шофьора, и той отби към тротоара.
— Между другото, този случай трудно ще ти бъде приписан, защото се връщам от нейното погребение.
Кранц не каза нищо, излезе спокойно от колата и се загуби в тълпата.
15 септември
Глава 26
— Довиждане, Сам — набързо се сбогува Джак, когато мобилният му телефон поде първите тактове от „Дани Бой“. Остави мелодията да тече, докато излезе отново на Източна Петдесет и четвърта улица, защото не искаше портиерът да чуе разговора му. Натисна зеления бутон и продължи да крачи към Пето Авеню. — Какво имаш за мен, Джо?
— Петреску кацна на „Гетуик“ — съобщи агентът. — Нае кола и замина направо в Уентуърт Хол.
— Колко време прекара там?
— Не повече от трийсет минути. После се отби в местната кръчма и се обади на някого, преди да се отправи към „Хийтроу“, където се срещна с Рут Париш в офиса на „Арт Локейшънс“. — Джак мълчеше и чакаше края на съобщението. — Някъде около четири микробус на „Сотбис“ се появи и взе една червена кутия…
— С размери?
— Около метър на шейсет сантиметра.
— Няма да спорим какво е било съдържанието й.
— Закараха кутията в офиса на аукционната къща в Уест Енд.
— А Петреску?
— Тя се качи в колата. Когато бусът спря на Бонд Стрийт, двама работници изнесоха кутията и тя ги последва вътре в сградата.
— Кога излезе?
— След около двайсет минути. Този път беше сама, но носеше червената кутия. Спря такси, сложи картината в багажника и изчезна.
— Как така изчезна? — повиши глас Джак. — Какво искаш да кажеш?
— В момента не разполагаме със свободни агенти — обясни Джо. — Повечето колеги работят по двайсет и четири часа за идентифициране на терористичните групи, които може да са отговорни за нападенията във вторник.
— Разбирам — въздъхна Джак.
— Няколко часа по-късно обаче я открихме.
— Къде? — възкликна Джак.
— На летище „Гетуик“ — уточни Джо. — Не забравяйте, че привлекателна блондинка с червена кутия обикновено се откроява в тълпата.
— Агент Робъртс щеше да я изпусне — отбеляза Джак.
— Агент Робъртс ли?
— Друг път — отвърна Джак, докато се качваше в таксито.
— И закъде тръгна този път?
— За Букурещ.
— Че защо й е да носи безценния Ван Гог чак в Букурещ?
— Навярно по нареждане на Фенстън — предположи Джо.