Джак се върна в дневната и се взря в снимката на бюрото, където Анна беше с родителите си. В една кутия откри връзка писма на език, който определено не разбираше. Повечето от тях бяха подписани „мама“, а няколко с „Антон“. Какъв беше той — роднина? Приятел? Джак погледна отново снимката и му мина мисълта, че ако майка му я видеше, непременно щеше да покани Анна да опита нейното ирландско задушено.
— По дяволите — не се сдържа Джак и шофьорът на таксито извърна глава.
— Проблем ли има?
— Забравих да се обадя на майка ми.
— Не ти завиждам — изрази съчувствието си човекът. — Аз също съм ирландец и знам какво те чака.
Толкова ли му личеше, запита се Джак. Трябваше да предупреди, че няма да успее да отиде на традиционната вечер с ирландско задушено, когато се виждаше с родителите си, за да празнуват естественото превъзходство на келтската нация, включваща и ирландците, над останалата част от човечеството. Това, че беше единствено дете, не му помагаше много. Да не забрави да се обади на майка си от Лондон.
Баща му бе искал Джак да стане адвокат и бе направил достатъчно жертви, за да може синът му да успее. След двайсет и шест години стаж в полицията на Ню Йорк баща му бе стигнал до заключението, че единствените хора, които печелят от престъпността, са адвокатите и самите престъпници, ето защо бе убеден, че синът му трябва да реши към лагера на кои ще се причисли.
Въпреки съветите на баща си Джак се кандидатира за работа във ФБР само няколко дни, след като получи дипломата си за завършено юридическо образование от Колумбийския университет. Всяка събота отиваше да ги види и неизменно изслушваше мърморенето на баща си, че не е станал адвокат, и коментарите на майка си, че е крайно време да я направи баба.
Джак хареса работата си от първия ден, когато пристигна в тренировъчния център в Куонтико, където подготвяха оперативните работници в Ню Йорк. След време успя да се издигне до старши разследващ агент. Той сякаш бе единственият от колегите си, който се изненада, че е повишен. Дори баща му го поздрави, макар и през стиснати зъби, след което допълни, че този факт само доказвал колко дяволски добър адвокат е можел да стане.
Маки недвусмислено му беше заявил, че се надява Джак да го замести, когато го преместят обратно във Вашингтон, окръг Колумбия. Преди това обаче Джак трябваше да вкара в затвора един мъж, и несправянето с тази задача можеше да превърне всички мечти за издигане в кариерата в напразно бленуване. А трябваше да се признае, че до този момент напредъкът му не бе особено голям, на всичкото отгоре бе принуден да разчита на една аматьорка за голяма част от работата.
Време беше да престане с излишните размишления и да се залавя за работа. Позвъни на секретарката си.
— Сали, резервирай ми място в първия самолет за Лондон с прехвърляне за Букурещ. Отивам до вкъщи, за да си взема нещата.
— Трябва да те предупредя, Джак, че „Кенеди“ ще бъде претоварено до средата на следващата седмица — отбеляза младата жена.
— Все ми едно какво място ще намериш, готов съм да седя и до пилота.
Правилата бяха прости. Кранц открадваше всеки ден по един мобилен телефон. Обаждаше се на председателя, разговаряха на родния си език и след това тя изхвърляше апарата. Така никой не можеше да я проследи.
Фенстън седеше зад бюрото си, когато малката червена лампичка на личната му линия просветна. Един-единствен човек имаше този номер.
— Букурещ — беше единственото, което каза, и затвори.
Кранц пусна апарата в Темза, вдигна ръка пред първото такси и нареди лаконично:
— „Гетуик“.
Докато се спускаше по стълбите на летище „Гетуик“, Джак забеляза своя стар приятел Том Красанти да го чака на пистата. Зад него се виждаше служебен автомобил на летището, чиято задна врата беше отворена от друг агент.
Никой от двамата не продума, докато вратата не се затвори зад тях и не поеха напред.
— Къде е Петреску? — попита първи Джак.
— Кацна в Букурещ.
— А картината?
— Понесе я със себе си на количка за багаж — отговори Том.
— Тази жена има стил.
— Съгласен съм, но вероятно няма представа в какво се забърква.
— Подозирам, че много скоро ще разбере — поклати глава Джак, — защото едно е сигурно — откраднала е творбата. Няма да съм единственият, който ще я издирва.
— В такъв случай ще се наложи да си отваряш очите и за другите — отбеляза Том.