— Това е сигурно. Дано успея да стигна в Букурещ, преди да е отпратила нанякъде.
— Значи нямаш време за губене. — След това добави: — Тук сме с хеликоптер, който ще те откара до „Гетуик“. Задържат самолета за Букурещ с трийсет минути.
— Как успя да го уредиш?
— Хеликоптерът е наша работа, задържането — тяхна. Посланикът се обади във Форин Офис. Не знам какво им е казал — призна Том, когато спряха пред хеликоптера, — но имаш само трийсет минути.
— Много ти благодаря за всичко — рече Джак, докато напускаше колата, и с бързи стъпки се насочи към хеликоптера.
— Не забравяй — опита се да надвика рева на машината Том, — че нямаме представителство в Букурещ. Така че си сам.
Глава 27
Анна излезе заедно с тълпата навън, като буташе количката за багаж, върху която бяха струпани дървената кутия, големият куфар и лаптопът най-отгоре. Когато видя как към нея се носи някакъв непознат, спря нерешително.
Изчака го да приближи, застанала нащрек. Беше някъде около петдесет и девет годишен, оплешивяващ, червендалест и с гъсти черни мустаци. Може и да минаваше шейсетте. Ако се съдеше по възтесния костюм, вероятно някога е бил и по-слаб. Спря точно пред Анна.
— Аз съм Сергей — съобщи на родния си език. — Антон ми каза, че пристигате, и помоли да ви взема. Ангажирал ви е стая в хотел в центъра на града. — Мъжът подкара количката с багажа и я спря пред жълтото такси, което очевидно караше. Отвори задната врата на стария мерцедес и я изчака да се качи, преди да мине отзад и да натовари в багажника нещата й. Ако можеше да се вярва на показанията, колата бе изминала над триста хиляди километра. Най-сетне Сергей зае мястото си зад волана.
Анна с любопитство разглеждаше улиците, по които минаваха, и не можеше да не отбележи колко много се е променил градът. Пред очите й се разкриваше една динамична, забързана столица, която очевидно се готвеше за своето място на масата на Европа. Модерни офис сгради и търговски центрове заместваха олюпените сиви постройки от времето на комунизма, които познаваше отпреди десет години.
Сергей намали и спря пред малък хотел, сгушен в края на тясна уличка. Извади червената кутия и останалия багаж и тръгна към входа.
— Искам да посетя майка си утре рано сутринта — каза му Анна, щом се регистрира.
Сергей погледна часовника си.
— Ще дойда да ви взема около девет. Така ще можете да откраднете няколко часа сън.
— Благодаря.
Джак забеляза жената за първи път, когато застана на опашката от чакащи да се качат на самолета. Според основните правила за следене първо изоставаш леко, за да провериш дали нямаш опашка. Следващият трик е, ако имаш преследвач, да не му позволяваш да разбере, че си го забелязал. Държиш се естествено, никога не поглеждаш назад. Не е никак лесно.
Курсовият му в Куонтико всяка вечер след заниманията проследяваше по един курсист. Ако успееш да се измъкнеш, на следващия ден получаваш похвала. Джак не само се измъкна, когато дойде неговият ред, но направи нещо повече — проследи своя преподавател до дома му, без да бъде забелязан.
Качи се по стълбичката на самолета, без да се обръща.
Когато Анна излезе от хотела няколко минути след девет, завари Сергей да я чака до своя старичък мерцедес.
— Добро утро — поздрави, докато той отваряше задната врата.
— Добро утро, госпожо — отговори мъжът и задържа вратата пред нея. — При майка ви ли отиваме?
— Да. Живее на…
Сергей махна с ръка, за да даде знак, че знае адреса.
Анна се усмихна, когато в центъра минаха край превъзходен фонтан, достоен да краси градините на Версай. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова по-тъжна ставаше картината и цветовете се преляха от светли към тъмни. Когато стигнаха квартал „Берцен“, Анна разбра, че ако новата власт иска да осъществи програмата „Благосъстояние за всички“, както обеща на своите сънародници след падането на Чаушеску, то ще трябва да извърви още дълъг път. Тези няколко километра от летището до крайния квартал върнаха Анна към познати сцени от нейната младост. Съгражданите й се видяха смазани от грижи, състарени за годините си и само децата, които ритаха на улицата, сякаш пет пари не даваха за упадъка, който ги заобикаляше. За кой ли път си помисли с гняв за упорството на майка си да остане в това жилище след смъртта на баща й по време на бунта. Толкова пъти я беше молила да отиде да живее при тях в Америка, но тя не искаше и да чуе.