През 1987 Анна получи покана да посети Илинойс от своя чичо, когото не познаваше. Човекът й бе изпратил дори двеста долара, с които да плати част от билета си. Баща й бе настоял да замине, и то час по-скоро, а майка й предсказа, че никога няма да се върне, щом купува еднопосочен билет. Наистина чичото бе обещал да плати обратния, в случай че реши да се прибере у дома.
По онова време тя беше едва седемнайсетгодишна и се влюби в Америка още преди корабът да акостира. Няколко седмици по-късно Чаушеску поде кампания срещу всеки, който оспори неговия драконов режим. Баща й я предупреди в едно писмо, че за нея вече не е безопасно да си дойде.
Това бе последното му писмо. Три седмици по-късно той се присъедини към бунтовниците и никога не се прибра.
Анна много тъгуваше за майка си и я молеше да замине при тях в Илинойс. Отговорът й обаче оставаше неизменно един и същ: „Това е моята родина, тук съм родена и тук искам да умра. Твърде стара съм, за да започна нов живот, а и кой ще се грижи за гроба на баща ти?“ Как така стара, възразяваше Анна. Та тя беше едва на шейсет и една, но това бяха шейсет и една упорити румънски години и полека-лека Анна проумя, че няма да успее да убеди майка си. След около месец чичо й я записа в местното училище. Докато гражданските вълнения в Румъния не спираха, Анна завърши колеж и после прие предложението да защити и докторска степен в „Пен“ за специалност, за която нямаше езикови изисквания.
Доктор Петреску пишеше все така редовно на майка си, но разбираше, че съвсем не всички писма стигат до нея — много често майка й задаваше въпроси, на които Анна вече беше отговорила.
Първото нещо, което направи, когато завърши и започна работа в „Сотбис“, бе да открие банкова сметка на името на майка си в Букурещ и всеки месец от заплатата й се превеждаха в нея по четиристотин долара. Макар че тя едва ли щеше да…
— Ще ви чакам тук — обади се шофьорът, когато колата най-накрая спря пред очукан от времето жилищен блок на Пиаца Реситей.
— Благодаря. — Анна се загледа в предвоенната сграда, където самата тя беше родена и където майка й продължаваше да живее. Странно за какво ли майка й бе похарчила парите. Стъпи на обраслата с бурени пътека, която като дете бе смятала за много широка, защото не можеше да я прескочи.
Хлапетата, които ритаха на пътя, изгледаха подозрително непознатата, облечена с елегантно памучно сако и дънки с модерни прорези в плата, с последна мода маратонки. Самите те носеха подобни дънки. Анна натисна копчето на асансьора. Напразно. Нищо не се беше променило, неслучайно най-търсените апартаменти бяха тези на първите етажи. Не разбираше защо майка й не се беше преместила да живее в друга част на града. Беше й изпратила достатъчно пари, за да наеме по-удобно жилище в по-добър квартал. Колкото по-нагоре се качваше по етажите, толкова по-силно ставаше чувството й на вина. Беше забравила колко ужасяващи изглеждаха тези жилища. Тогава те наистина й се струваха напълно нормални, сигурно така ги възприемаха и децата, които играеха навън. Те просто не знаеха, че съществува и нещо друго.
Когато най-накрая стигна шестнайсетия етаж, спря, за да си поеме дъх. Нямаше защо да се чуди, че майка й рядко напуска апартамента си. Възрастните хора, които живееха над нея, бяха като истински затворници. Почука на врата, която не беше виждала боя от годините, когато живееше тук.
Мина известно време, преди много крехка, беловласа жена, облечена в черно да открехне вратата няколко сантиметра.
Майка и дъщеря се гледаха известно време, докато най-сетне Елза Петреску отвори широко, прегърна дъщеря си и извика:
— Анна, Анна!
Двете избухнаха в сълзи.
Старицата не смееше да пусне ръката на Анна, докато я въвеждаше вътре. Всичко блестеше от чистота и бе точно такова, каквото младата жена го помнеше. Същото канапе и столове, наследство от баба й, семейните снимки, до една в бели или черни рамки, кофа за въглища, която отдавна не беше виждала въглища, килим, толкова избелял, че едва ли някой помнеше какви са били първоначалните му шарки. Единственото, което виждаше за първи път, бе великолепен портрет на баща й, закачен на иначе празните стени. Това я подсети откъде бе започнала любовта й към изкуството.
— Анна, Анна, толкова много въпроси искам да ти задам — въздъхна майка й, която не смееше да пусне ръката на дъщеря си. — С какво да започна?
Разговорът им продължи с часове, като от време на време Анна повтаряше:
— Мамо, моля те, ела да живееш в Америка.
Отговорът беше неизменно един и същ.