— Не. Всичките ми приятели са тук, спомените ми. Твърде стара съм, за да започвам наново.
— Тогава поне се премести в друга част на града. Мога да намеря апартамент на по-нисък етаж и…
— Тук съм се омъжила. Тук се роди ти, тук съм живяла повече от трийсет години с баща ти. Оттук Господ ще ме повика, когато дойде моят час. — Тя се усмихна. — Кой ще се грижи за гроба на баща ти? — попита, сякаш поставяше въпроса за първи път. Погледна дъщеря си в очите. — Знаеш колко много искаше той да се установиш в Америка при брат му и сега разбирам, че е бил прав.
Анна огледа стаята.
— Защо не си изразходвала поне част от парите, които ти изпращам всеки месец?
— Изразходвам ги — отговори майката спокойно, — но не за себе си, защото нямам нужда от нищо.
— А за какво?
— Давам ги на Антон.
— Но защо?
— Знаеш, че беше в затвора.
— О, да, писа ми скоро след като Чаушеску беше арестуван, за да ме пита имам ли снимка на татко, която да му дам за известно време. — Анна се усмихна и погледна портрета на баща си.
— Постигнал е чудесна прилика, нали? — каза Елза.
— Така е — съгласи се Анна.
— Върнаха го на старата работа в академията. Сега е професор по перспектива. Ако се беше омъжила за него, сега щеше да си жена на професор.
— Още ли рисува? — попита Анна, в желанието си да не допусне следващия въпрос, който неизменно щеше да бъде зададен.
— Рисува, но основното му занимание е да преподава на студентите в Университета по изкуствата. Не можеш да се изхранваш с рисуване в Румъния — тъжно заключи възрастната жена.
— Знаеш, че с неговия талант можеше да замине за Америка.
Анна отново вдигна очи към чудесния портрет, рисуван от Антон. Майка й беше права. Той наистина можеше да бъде един от известните художници на Ню Йорк.
— И какво прави парите?
— Купува платна, бои, четки, изобщо материали, нужни на студентите му. Твоята щедрост отива за добро дело. Антон беше първата ти любов, нали?
Анна не вярваше, че майка й все още може да я накара да се изчерви.
— Така е — призна. — И мисля, че и аз бях неговата първа любов.
— Сега е женен и има малко момченце, кръстиха го Петър. — Елза замълча за миг. — А ти имаш ли си приятел?
— Не, мамо.
— Това ли те доведе у дома? Да не бягаш от някого или от нещо?
— Защо мислиш така?
— В очите ти има тъга… Или по-скоро страх. Никога не си успявала да го скриеш като дете.
— Имам един-два проблема — отвърна, едва сдържайки смеха си, — в днешно време това е нещо нормално. Всъщност се надявам Антон да успее да ми помогне да реша един от тях, затова ще отида до академията да се видя с него. Искаш ли да му предам нещо?
Възрастната жена мълчеше. Оказа се, че е задрямала. Анна я зави по-добре с овехтялото одеяло и я целуна по челото.
— Утре сутринта ще дойда отново, мамо — прошепна.
Измъкна се на пръсти от стаята. Когато най-сетне слезе от последното стъпало на мръсното стълбище, с радост видя, че жълтият мерцедес я чакаше отпред.
Глава 28
Анна се върна в хотела си и след бърз душ се преоблече. Новият й шофьор я отведе до Художествената академия на Пиаца Университъций.
Независимо от изминалите години сградата бе все така елегантна и докато вървеше нагоре по стъпалата към масивната врата с красива дърворезба, спомените от онези времена нахлуха в главата й. Тук за първи път видя произведения на световното изкуство. Приближи до момичето на пропуска и попита къде може да открие професор Теодореску.
— Лекцията му е в голямата зала на третия етаж — обясни момичето. — Сигурно вече е започнала.
Анна благодари и пое по познатите мраморни стълби и коридори. Спря пред плакат и прочете:
ВЛИЯНИЕТО НА ПИКАСО ВЪРХУ ИЗКУСТВОТО НА ДВАЙСЕТИ ВЕК
Професор Антон Теодореску
Тази вечер 7,00 часа
Една стрелка сочеше посоката. Анна бутна смело вратата и с облекчение отбеляза, че в залата беше тъмно заради прожекцията на диапозитиви, така никой ней обърна внимание. Изкачи стъпалата нагоре към последните редове и си намери място.
В момента на екрана грееше диапозитив на известната „Герника“ на Пикасо. Антон обясняваше, че внушителното платно е рисувано през 1937 година по време на Гражданската война в Испания, когато художникът е бил в разцвета на силите си. Изобразяването на бомбардировките и жертвите му отнело три седмици и картината отразява откровената омраза на автора към испанския диктатор Франко. Студентите слушаха внимателно, някои си водеха бележки. Вдъхновеното изложение на Антон напомни на Анна защо бе така влюбена в него през всичките тези години, когато тя не само загуби своята девственост, но и започна дългата си любовна история с изкуството.