Когато лекцията приключи, продължителните аплодисменти изразиха искреното възхищение на младите хора. Антон не беше загубил способността си да се аргументира и да подхранва ентусиазма на студентите към предмета, който преподаваше.
Анна наблюдаваше как мъжът, нейната първа любов, събира диапозитивите и ги прибира в старото си куфарче. Висок и кокалест, с гъста къдрава тъмна коса, със старото си кадифено сако и отворена на врата риза, той имаше вид на вечния студент. Не можеше да не забележи, че е понапълнял, но това съвсем не го правеше по-малко привлекателен. Когато и последният студент напусна аудиторията, Анна тръгна надолу по стълбите към катедрата.
Антон вдигна поглед и я изгледа над очилата си, очевидно очакваше въпрос от закъсняла студентка. Когато я позна, направо застина.
— Анна! — възкликна. — Добре, че не знаех за присъствието ти. Сигурно щях да се притесня, тъй като ти знаеш за Пикасо много повече от мен.
Тя го целуна по двете бузи.
— Не си загубил нищо от чара и способността си да ласкаеш — рече през смях.
Антон протегна ръце сякаш се бранеше и се ухили широко.
— Сергей посрещна ли те на летището?
— Да, благодаря ти. Къде се запозна с него?
— В затвора — призна Антон. — Имаше късмет и преживя режима на Чаушеску. Видя ли се с онази светица майка ти?
— Да — отговори му тя. — Живее в условия, сравними със затвора.
— Права си и честно казано, опитах да направя нещо по въпроса, но пък твоите пари и нейната щедрост ми дават възможност да помогна на най-добрите си студенти…
— Знам, тя ми разказа.
— Но е трудно да го разбереш, докато не видиш някои от резултатите на твоята инвестиция.
Хвана я за ръка и я поведе извън залата, надолу към първия етаж. По стените бяха накачени картини.
— Това са работите на отличните студенти — каза и разпери ръце като горд баща. — Всяка е рисувана върху платно, доставено от теб. Едната от наградите сме нарекли на твое име — наградата „Петреску“. Би било чудесно, ако ти сама избереш носителя. Ще е чест не само за мен, но и за студентите ми.
— Наистина съм поласкана — смути се Анна и се усмихна, докато минаваше покрай редицата от картини. Разглеждаше внимателно работите, спираше от време на време пред някоя. Очевидно Антон ги беше научил на важните неща — че не бива да посягат към четката, докато не овладеят работата с молив. Фактът, че сюжетите на много от творбите бяха оригинални и смели, означаваше, че ги е насърчават да дават воля на собствените си мисли. Някои работи бяха все още незрели, но и имаше такива, в които личеше оформящ се талант. Най-накрая спря пред платно, кръстено „Свобода“, на което бе изобразен изгрев над Букурещ.
— Познавам човек, който определено ще я оцени.
— Запазила си верния си усет — усмихна се Антон. — Данута Секалска е звездата на тазгодишния випуск. Предложиха й дори да продължи образованието си в „Слейд“ в Лондон, стига да може да си осигури средства за всекидневните си разходи там. — Той погледна часовника си. — Имаш ли време за по едно питие?
— Разбира се — отговори Анна. — Всъщност трябва да призная, че имам една молба към теб. В интерес на истината, са две.
Антон отново улови ръката й, все едно още бяха студенти, и я поведе по коридора към стаята на преподавателите. Когато влязоха, вътре ги посрещна приглушеният ромон на спокойните разговори на почиващи си преподаватели пред чаша кафе. Те сякаш не забелязваха, че мебелите, чашите, чинийките и вероятно бисквитите пред тях биха били отхвърлени от всеки самоуважаващ се бездомник, посещаващ приют на Армията на спасението в Бронкс.
Антон наля две чаши кафе.
— Черно, доколкото си спомням. Не е точно като в модно кафене в центъра на Ню Йорк, но се стараем — отбеляза със самоирония.
Няколко души извиха глави и изгледаха новодошлите, които се настаниха край огъня.
— Какво мога да направя за теб, Анна? — попита Антон. — Знаеш колко много съм ти задължен.
— Става дума за майка ми — тихо започна тя. — Помогни ми да я накарам да похарчи малко пари за себе си. Нека си купи поне един килим, канапе, телевизор, телефон. Да не говорим, че външната врата се нуждае от боядисване.