Сергей спря в края на буренясалата пътека, излизаща от Пиаца Раситей. Анна го предупреди, че ще се бави не повече от час, след което ще се отправи към летище „Отопени“, за да не изпусне полета си.
Човекът само кимна.
Джак спря първото такси, което мина покрай него, и се приближи до прозореца от страната на шофьора.
— Говорите ли английски?
— Малко — колебливо отвърна човекът.
Джак разтвори картата и посочи Пиаца Раситей, едва тогава отвори задната врата, за да се качи. Мъжът го изгледа недоверчиво, сякаш чакаше потвърждение. Клиентът кимна. Потеглиха в посока, в която никой турист досега не бе поискал от шофьора на таксито да го закара.
Много скоро и двамата забелязаха, че след тях се движи друго такси, но не се виждаше кой е пасажерът. Може би преследвачката на Джак бе седнала на задната седалка? Дали го беше изгубила, или бе хванала някое от следващите таксита, които успяваше да различи в огледалото за задно виждане? Ако беше наистина професионалистка, щеше да е в някое от тях, при това Джак имаше усещането, че тя чудесно знае накъде се е отправил.
Всеки голям град има своите крайни и бедни квартали, но Джак наистина не беше виждал толкова грозни улици и къщи, като в „Берцен“ — мрачни, високи бетонни постройки, разпръснати из западналия квартал. На графитите, които се виждаха по стените, и в Харлем биха се зачудили.
Таксито вече намаляваше, когато Джак забеляза малко пред тях паркиран до самия тротоар жълт мерцедес, и то на улица, която не бе виждала две таксита в една и съща година.
— Карай нататък — остро нареди той, но колата, в която се возеше, продължаваше да намалява скорост. Джак тупна здраво шофьора по рамото и енергично посочи напред с ръка, за да му покаже, че трябва да продължава.
— Не — възпротиви се шофьорът. — Това място вие иска.
— Карай! Карай! — почти извика Джак.
Объркан, човекът сви рамене и натисна газта, отминавайки спрелия мерцедес.
— Завий в следваща пряка — посочи Джак наляво. Човекът закима с още по-объркан вид. Чакаше следващите инструкции.
— Обърни — отчетливо произнесе — и спри пред ъгъла.
Шофьорът с все така объркано изражение изпълни нареждането, поглеждайки час по час назад. Щом колата спря, Джак излезе и приближи бавно до ъгъла на последната сграда, проклинайки наум лошия си късмет. Питаше се къде ли е жената, защото тя определено не беше направила същата грешка. Трябваше да предвиди, че Анна може би вече е тук и че и тя най-вероятно се придвижваше с такси.
Загледа се в сивия бетонен жилищен блок, където живееше майката на Анна, и се зарече никога повече да не се оплаква от тясното си жилище в Уест Сайд. Чака близо четирийсет минути, преди Анна да излезе и да се отправи към чакащата я кола. Той се качи в своята и нервно посочи жълтия мерцедес на шофьора.
— Следвай ги, но от разстояние, докато движението не стане натоварено. — Изобщо не беше сигурен, дали човекът го разбра. Колата напусна прикритието си, но колкото и Джак да тупаше шофьора по рамото да намали, за да не ги забележат, онзи се залепи за предната кола. Двете таксита приличаха на камили в пустинята из безлюдните улици на крайния квартал. Джак изруга, съзнавайки, че направо се проваля. И най-несъобразителният аматьор щеше да го забележи.
— Знаете, че ни следят, нали? — обади се по едно време Сергей.
— Не, но не съм изненадана — отговори Анна. Стомахът й се сви, защото се потвърдиха най-лошите й опасения. — Успя ли да ги разгледаш?
— Съвсем бегло. Мъж на около трийсет-трийсет и пет, слаб, с тъмна коса, нищо повече, за съжаление. — Значи Тина грешеше, като я предупреди да се пази от жена, бе първата мисъл на Анна. — И е професионалист — додаде Сергей.
— Какво те кара да мислиш така? — Сега наистина се разтревожи.
— Когато таксито му ме задмина, той не се обърна. Но човек не може да е сигурен от коя страна на закона е преследвачът му.
Анна потрепери. Сергей хвърли поглед в огледалото за задно виждане.
— И сега е зад нас, но не се обръщайте — остро предупреди той. — Защото ще разбере, че сме го забелязали.
— Благодаря ти.
— Все още ли държите да ви закарам на летището?
— Нямам друг избор.