— Мога да му избягам, но тогава вече ще е повече от ясно, че знаем за съществуването му.
— Няма смисъл — въздъхна Анна. — И без това знае къде отивам.
Джак винаги носеше паспорта и кредитната карта в портфейла си точно за такива случаи. Когато видя надписа пред отклонението за летището, си спомни за своя неразопакован багаж в хотелската стая.
Още три или четири таксита се движеха по посока на летище „Отопени“ и Джак се питаше, в кое ли от тях е жената от самолета и дали вече е резервирала място за полета на Анна Петреску.
Анна подаде на Сергей банкнота от двайсет долара много преди да стигнат „Отопени“ и му каза за кой обратен полет си е резервирала билет.
— Ще можеш ли да ме вземеш?
— Разбира се. Ще ви чакам — обеща той, докато намаляваше, и спря пред входа за международните полети.
— След нас ли е? — попита Анна.
— Да — отвърна Сергей и излезе от колата.
Носач се приближи с количка за багаж и му помогна да натоварят чантата на Анна и кутията.
— Ще бъда тук, за да ви посрещна — провикна се Сергей малко преди Анна да се скрие зад вратата.
Таксито на Джак заби спирачки зад жълтия мерцедес. Агентът изскочи и се затича към вратата на шофьора с десетдоларова банкнота в ръка. Сергей свали прозореца, без да бърза, и взе с два пръста подадената десетачка. Джак се усмихна.
— Дамата от вашата кола — започна. — Знаете ли за къде пътува?
— Да — поглади мустаци Сергей.
Джак извади следваща банкнота, мъжът прибра и нея.
— Е, къде? — нетърпеливо попита Джак.
— В чужбина — отвърна възрастният мъж и премести лоста на скоростите на първа. Сетне бавно потегли.
Джак изруга и изтича обратно до своето такси, плати сметката си от три долара и бързо влезе в залата на летището. Спря и се огледа внимателно. Скоро забеляза Анна да отстъпва от гишето за чекиране и да се насочва към ескалатора. Размърда се едва след като я загуби от поглед. Когато стигна най-горната площадка на ескалатора, тя вече беше в кафенето. Седеше в един ъгъл, откъдето имаше добра видимост. Не само го следяха, но сега и обектът му вече го търсеше. Анна беше свикнала да бъде нечие средство, ето защо нямаше да й е трудно да открие този, когото търсеше. Джак вече започваше да се страхува, че неговият случай ще влезе в наръчниците на Коунтико как не трябва да се проследява заподозрян.
Върна се обратно на приземния етаж и застана пред таблото с разписанието. Видя само пет международни полета: за Москва, Хонконг, Ню Делхи, Лондон и Берлин. Отхвърли Москва, тъй като самолетът излиташе само след четирийсет минути, а Анна си седеше спокойно в кафенето. За Ню Делхи и Берлин машините щяха да тръгнат привечер, Хонконг също не беше достатъчно сигурна дестинация, въпреки че полетът бе след два часа, петнайсет минути по-късно бе за Лондон. Спря се на Лондон, но не искаше да рискува и затова реши да купи два билета — един за Лондон и един за Хонконг. Ако Анна не се появеше на изхода за заминаващи за Хонконг, ще се качи на самолета за „Хийтроу“. Дали и другата преследвачка бе избрала същата стратегия? Нещо му подсказваше, че тя знае къде отива Анна.
Щом получи двата билета и обясни и пред двете гишета, че не носи багаж, се насочи към изход 33, за да продължи наблюдението си. Настани се на един от столовете, където чакаха пътниците за Москва, които щяха да напуснат залата през изход 31. Мина му през ума дори лудата мисъл да отскочи до хотела за багажа и да си плати сметката и после да се върне на летището. Бързо се отказа, защото това означаваше, че рискува да загуби обекта си.
Позвъни на управителя на хотела в Букурещ по мобилния си телефон и без да влиза в подробности, му обясни какво да направи. Представи си колко изумен е човекът отсреща да получи задачата да прибере багажа на клиента и да го остави на рецепцията. Предложението на странния клиент обаче да добавят още двайсет долара към сметката му заради причинените затруднения бързо ликвидира колебанието.
— Лично ще се погрижа, господине.
Джак вече се питаше дали Анна не бе дошла на летището, за да отвлече вниманието на опашката си, като всъщност възнамерява да се върне обратно в Букурещ, за да прибере червената си кутия. Не можеше да си прости, че се държа толкова глупаво с шофьора на мерцедеса. Ала ако тя бе разбрала, че има опашка, като всеки аматьор би трябвало да се опита да се отърве час по-скоро. Само професионалист би изпълнил такъв пирует, за да се освободи от преследвача си. Възможно ли бе Анна да е професионалистка и да продължава да работи за Фенстън? Ако бе така, то в случая той оставаше единственият обект за наблюдение.