Отговорностите на Анна не отиваха отвъд оценяване на колекциите на потенциални клиенти и изготвяне на съответните доклади, които бордът щеше да разгледа. Никога не я ангажираха при изготвяне на договор, което се извършваше единствено от юриста на банката Карл Липман. Веднъж Виктория се беше изпуснала, че банката й взима 16 процента сложна лихва, и Анна бързо пресметна, че комбинацията от натрупани задължения, наивност и липсата на финансова грамотност е онова, на което разчита „Фенстън Файнанс“ за своите доходи. Тази банка сякаш се радваше, когато срещнеше хора, неспособни да платят дълговете си.
Анна ускори крачка, докато минаваше покрай въртележките. Погледна часовника си и забеляза, че закъснява с дванайсет секунди от разписанието. Сбърчи чело загрижено. Добре, че поне никой не я беше задминал по трасето. Мислите й се върнаха към колекцията на Уентуърт и препоръката, която смяташе да направи пред своя шеф тази сутрин. Беше решила да си подаде оставката, ако Фенстън откаже да приеме съвета й, въпреки че работеше за банката по-малко от година и с болка трябваше да признае, че едва ли ще успее да си намери работа в „Кристис“ или отново в „Сотбис“.
През последната година се беше научила да живее със суетата на Фенстън и дори да се прави, че не забелязва избухванията му, когато нещата не ставаха така, както той си представяше, че трябва, но за нищо на света нямаше да се примири да стане свидетел на подвеждане на клиент. Особено когато ставаше дума за човек, наивен като Виктория Уентуърт. Отстрани погледнато, напускането на „Фенстън Файнанс“ нямаше да изглежда много добре, но ако възникнеше подозрение за наличие на измама, името й неизбежно щеше да бъде забъркано.
Глава 5
— Кога ще разберем дали е мъртва? — попита Липман, докато отпиваше от кафето си.
— Тази сутрин очаквам потвърждение — отговори Фенстън.
— Това е добре, защото искам да се свържа с адвоката й и да му напомня… — Той замълча за миг. — Искам да му напомня, че в случай на смърт при съмнителни обстоятелства договорените условия ще трябва да се преразгледат от адвокатската колегия на щата Ню Йорк.
— Изненадан съм, че на никой от тях не му мина през ум да оспори този член от договора — отбеляза Фенстън, докато намазваше с масло кифличката си.
— И защо да го правят? Нямаше как да знаят, че някой ще умре.
— Има ли шанс полицията да заподозре нашето участие?
— Не — категорично заяви Липман. — Никога не си се срещал с Виктория Уентуърт, не си слагал подписа си под договора, не си виждал и картината.
— Така е, никой не я е виждал, освен членовете на семейство Уентуърт и Петреску — напомни Фенстън. — Но искам да знам още колко време ще трябва да чакам, докато успея да прибера…
— Трудно е да се каже, но може би ще минат години, преди полицията да признае, че нямат дори заподозрян, и то в толкова сериозно престъпление.
— Няколко години ще са напълно достатъчни — изтъкна Фенстън. — Дотогава лихвата по заема ще нарасне толкова, че ще мога да задържа Ван Гог. Ще мога да продам остатъка от колекцията, без да загубя първоначалната си инвестиция.
— Излиза, че добре съм направил, като прочетох доклада на Петреску — отбеляза Липман. — Още четирийсет и осем часа и щяхме да загубим сделката.
— Така е — съгласи се Фенстън, — но сега трябва да помислим как да се освободим от Петреску.
Тънка усмивка плъзна по лицето на Липман.
— Нищо по-лесно. Ще използваме единствената й слабост.
— И каква е тя?
— Нейната честност.
Арабела седеше сама в дневната и се мъчеше да проумее случилото се. Чашата чай „Ърл Грей“ на масата до нея изстиваше, но тя сякаш не забелязваше. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника върху полицата над камината. Като че ли времето беше спряло.
Няколко полицейски коли и една линейка бяха спрели пред входа на имението. Хора с униформи — полицаи и санитари — щъкаха насам-натам, изпълнявайки задълженията си. Не я безпокояха засега.