Щом я забеляза, Джак отстъпи от въртящата се врата и се разходи из вътрешния двор. Мигом към него се насочи едно пиколо.
— Такси ли искате, господине?
— Не, благодаря. — Той посочи една стъклена врата в хотела. — Какво има там?
— Това е фитнес клубът на хотела, господине — отговори момчето.
Джак кимна и се отправи към въпросната врата. Щом се озова вътре, приближи гишето на рецепцията.
— Номер на стаята, господине? — попита го млад мъж, който носеше хотелската си униформа с очевидна гордост.
— Забравих го — усмихна се смутено Джак.
— Името ви?
— Петреску.
— А, да, доктор Петреску — промълви младежът, докато гледаше екрана. — Стая сто и осемнайсет. Ще искате ли шкафче, господине?
— По-късно. Ще изчакам съпругата си.
Джак се настани на стол край стъклената стена с изглед към двора и зачака появата на Анна. Направи му впечатление, че край хотела винаги стояха по няколко таксита, което означаваше, че лесно ще намери кола, с която да я следи. Ако Анна обаче излезеше без кутията, нисичката преследвачка без съмнение щеше да се опита да освободи неговата „съпруга“ от съкровището й.
Докато седеше търпеливо до прозореца, отвори капака на мобилния си телефон и набра Том в Лондон. Опита се да не мисли колко беше часът по лондонско време.
— Къде си? — бе първото, което го попита колегата му, на чийто екран се бе изписало прозвището на обадилия се — Доброто ченге.
— В Токио.
— Какво прави Петреску там?
— Не съм сигурен, но няма да се изненадам, ако се опита да продаде някоя рядка картина на известен колекционер.
— Разбра ли коя е другата страна, която проявява интерес?
— Не, но на летището успях да направя една-две снимки.
— Браво на теб.
— Изпращам ти ги — каза Джак и натисна няколко бутона на телефона си, набирайки кода за изпращане. Много скоро снимките се появиха на екрана на телефона на Том.
— Размазани са, но съм сигурен, че момчетата от техническия ще извадят достатъчно добър образ, с който да се опитаме да я идентифицираме. Някаква друга информация, която би помогнала?
— Не повече от метър и шейсет висока, слаба, с много късо подстригана руса коса и рамене на плувкиня.
— Нещо друго?
— Да. След като проверите американските възможности, няма да е лошо да се насочите към страните от Източна Европа. Имам чувството, че може да е рускиня или украинка.
— А защо не румънка? — подхвърли Том.
— Ама и аз съм един тъпак! — възкликна Джак.
— Все пак си бил достатъчно съобразителен да я снимаш, а никой досега не е успял. Това може да се окаже най-сериозното постижение в този случай.
— Нямам нищо против да се насладя на малко аплодисменти — призна Джак, — но истината е, че и двете са съвсем наясно с моето присъствие.
— В такъв случай няма да е зле да разберем на кого служи. Веднага щом науча нещо, ще ти съобщя.
Тина включи устройството под бюрото си. Малкият екран в ъгъла светна. Фенстън говореше по телефона. Натисна копчето на частната му телефонна линия и се заслуша.
— Прав беше — съобщи нечий глас. — В Япония е.
— В такъв случай ще се срещне с Накамура. Всичко за него е в папката. Не забравяй, че картината е на първо място, а след това ликвидирането на Петреску.
Фенстън затвори.
Тина бе напълно сигурна, че гласът принадлежеше на жената, която бе видяла в колата на председателя. Трябваше да предупреди приятелката си на всяка цена.
Липман отвори вратата на стаята й.
Глава 33
Анна излезе изпод душа, взе голяма хавлиена кърпа и се зае да суши косата си. Погледът й попадна на часовника, монтиран в единия ъгъл на телевизора. Беше малко след дванайсет, часът, когато повечето японски бизнесмени отиват в клубовете си за обяд. Моментът не беше подходящ за разговор с господин Накамура.