Щом се изсуши, тя закачи кърпата зад вратата на банята. Седна на края на леглото и отвори лаптопа си. Написа паролата си „МИДАС“ и получи достъп до сайт с имената на най-богатите колекционери в света: Гейтс, Коен, Лауде, Мание, Накамура, Рейлс, Уин. Премести курсора на едно от тях: Такаши Накамура, индустриалец. Бакалавърска степен в Токийския университет — 1966–70, магистърска степен по икономика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис — 1971–73. Започва работа в стоманопреработвателна компания „Маруха“ през 1974. Неин директор от 1989, член на управителния съвет от 1997, председател от 2001.
Анна кликна на „Маруха“ и видя баланса на фирмата за предишната година. Там беше записан оборот от три милиарда долара и печалба от близо четири милиона. Господин Накамура бе притежател на 23 процента от компанията и според „Форбс“ беше девети в списъка на десетте най-богати мъже в света. Женен, с три деца — две момичета и едно момче. В графата „други интереси“ фигурираха единствено голф и изкуство. Нямаше никакви сведения, че е и притежател на една от най-богатите колекции с произведения на импресионистите, смятана от мнозина и за една от най-представителните.
През годините той бе заявявал няколко пъти, че картините принадлежат на компанията. Макар от „Кристис“ никога да не си позволяваха подобни изявления, сред артистичните среди беше добре известно, че Накамура е участвал до последно в наддаването за „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадена за окончателната цена от 39 921 750 долара през 1987 на неговия добър приятел и съперник на това поприще Ясуо Гото, председател на застрахователната компания „Ясуда, Файър и Марин“. След напускането на „Сотбис“ Анна не бе успяла да добави към файла на Накамура много информация. Картината на Дега „Урок по танци при мадам Мине“, която бе купила за него, се оказа много мъдра инвестиция и Анна се надяваше, че той не го е забравил. Убедена бе, че е избрала точния човек, който ще й помогне в изпълнението за смелия план.
Разтвори куфара си и избра елегантен син костюм с пола до коляното, кремава блуза и тъмносини обувки с нисък ток; никакъв грим, никакви бижута. Докато гладеше дрехите, си мислеше за колекционера, когото бе виждала само веднъж, и се питаше дали му е направила достатъчно добро впечатление. Вече облечена, се огледа в огледалото. Остана доволна от вида си — точно така би очаквал да изглежда служител на „Сотбис“ един японски бизнесмен.
Приседна отново на леглото и намери личния телефон на бизнесмена. Пое дълбоко дъх и вдигна телефонната слушалка.
— Хай, шачо-шитсо десу — произнесе едно пискливо гласче.
— Добър ден, казвам се Анна Петреску. Може би господин Накамура ще си спомни, че се познаваме от „Сотбис“.
— Във връзка с интервюто ли се обаждате?
— Не… Искам само да говоря с господин Накамура.
— Един момент, моля. Ще проверя дали е свободен, за да приеме вашето обаждане.
Как можеше да е толкова глупава и да се надява, че той ще си спомня за нея от една-единствена среща?
— Доктор Петреску, много ми е приятно да ви чуя отново. Надявам се, че сте добре.
— Добре съм, благодаря ви, Накамура-сан.
— В Токио ли сте, защото, ако не се лъжа, в Ню Йорк сега минава полунощ.
— Да, в Токио съм и се питам дали бихте ме приели?
— Не ви виждам в списъка с кандидати за интервю, но вече ви записах. В четири часа днес имам свободен половин час. Удобно ли ви е?
— За мен би било чудесно — отговори Анна.
— Знаете ли къде е офисът на нашата фирма?
— Имам адреса ви.
— Къде сте отседнали?
— В „Сейо“.
— Хората на „Сотбис“ обикновено не избират „Сейо“, ако добре си спомням. Предпочитат „Империал“. — Устата на Анна пресъхна. — Офисът ми е на около двайсет минути от вас. Ще ви чакам в четири часа. До скоро, доктор Петреску.
Анна остави слушалката и известно време седя неподвижно на ръба на леглото. Опита се да си спомни точните му думи. Какво ли имаше предвид секретарката му, когато попита дали не се обажда за интервю? И защо Накамура спомена, че тя не фигурира в списъка на кандидатите за интервю, но сега вече я е включил в него? Дали очакваше обаждането й?
Джак се наведе напред в желанието да вижда по-добре. Две пикола излизаха от хотела с дървената кутия, която Анна получи от Антон Теодуреску на стълбите на академията в Букурещ в замяна на червената. Едното пиколо каза нещо на шофьора на първото такси и човекът веднага изскочи от колата, пое дървената кутия и внимателно я постави в багажника. Джак се изправи бавно и доближи прозореца, като внимаваше да не бие на очи. Не бързаше, защото Анна може би му бе приготвила пореден подвеждащ ход. Четири таксита чакаха пред входа на хотела. Прецени, че ще успее да стигне до тях за около двайсет секунди.