Погледна към вратата в очакване да се появи Анна. Човекът, който обаче се измъкна някак крадешком, бе късо подстриганата блондинка, която се отправи към улицата. Джак знаеше, че тя няма да рискува и да се качи в някое от такситата пред хотела, защото много лесно щяха да я запомнят. За съжаление самият той трябваше да поеме този риск.
Насочи вниманието си към изхода на хотела, съзнавайки, че преследвачката е вече в някоя от зелените тойоти и чака обектът й да се появи.
Секунди по-късно Петреску излезе, облечена като за заседание на директорски борд. Портиерът я придружи до първото такси и отвори вратата пред нея. Шофьорът пое бавно и се вля в движението на града.
Преди портиерът да успее да отвори вратата на следващото такси, Джак вече беше вътре.
— Следвайте предната кола — нареди на човека зад волана. — Ако не я изпуснете, ще удвоя таксата ви. — Колата отскочи напред. — Но гледайте да не ви забележат. — Преследвачката сигурно ги чакаше в някоя от многобройните зелени коли на пътя.
Таксито на Петреску сви наляво към Гинза и пое на север, далеч от модерните търговски центрове по посока на престижния бизнес квартал Маруноучи. Джак се питаше дали не отиваха на среща с някой потенциален купувач и се усети, че седи на ръба на седалката от напрежение.
На следващия светофар колата на Петреску зави наляво и Джак нетърпеливо се обади:
— Да не ги изгубим.
Неговият шофьор смени лентата и застана трети в редицата след таксито на Анна, чийто десен мигач показваше, че ще завива надясно. Щом светлината на светофара стана зелена, няколко таксита тръгнаха надясно и в някое от тях положително седеше и преследвачката. Бяха поели по широк път с няколко ленти и всички светофари над главите им светеха зелено. Джак измърмори недоволно. Предпочиташе червената светлина, защото спирането и тръгването беше за предпочитане по време на следене.
Преминаха успешно първата, след това и втората зелена светлина, но когато на третия светофар жълтото му око започна да премигва предупредително, таксито на Джак бе последната кола, която успя да пресече кръстовището, преди да светне червено. Докато отминаваха градините на императорския дворец, Джак тупна своя водач одобрително. От напрежение дали ще успеят да минат следващия светофар на зелено той се наведе силно напред. Светлината се смени в жълто веднага щом колата с Петреску мина.
— Давай, давай — провикна се Джак, когато два от автомобилите пред тях последваха таксито на Анна. Вместо да натисне газта обаче неговият шофьор плавно спря. Джак щеше да експлодира от яд, но в същия миг забеляза, че до тях спира кола на полицейски патрул. Джак не откъсваше поглед от пътя напред. Зелената тойота бе хваната от следващия светофар. Все още имаше шанс. Така му се искаше патрулната кола да завие надясно и да успеят да наваксат разстоянието. За съжаление полицаите останаха плътно залепени за тях. Скръбно проследи с поглед как колата с Анна потегля и поема напред по „Ейтаи-дори“. Затаи дъх в безмълвна молба светлината пред тях да не се промени в зелено, но автоматът си е автомат и неизбежното се случи. Колите потеглиха. Неговият шофьор зави вляво, за да се отърве от патрула, а полицаите свиха надясно. Джак скърцаше със зъби от яд, че са изгубили Петреску, а пък мисълта, че преследвачката все още е по петите й, го накара да се обърне и да изругае на глас пътния патрул, който се отдалечаваше.
Кранц внимателно наблюдаваше как тойотата с нейната жертва се провира и заема позиция в крайната лента, готвейки се да спре пред внушителна сграда от бял мрамор в комплекса „Отемачи“. Табелата над входа на японски и английски гласеше „Стоманопреработваща компания Маруха“.
Кранц поръча на своя шофьор да отмине входа и едва тогава да спре. Загледа се в огледалото за обратно виждане и проследи как Анна излиза от колата. Шофьорът извади от багажника дървената кутия. Портиерът на сградата се спусна да помага. Кранц не откъсваше очи от двамата мъже, които внесоха кутията вътре.
Щом малката група се скри от погледа й, тя плати на шофьора, излезе от колата и потъна в сенките на сградата. Не обичаше да оставя такси да я чака, освен ако не бе абсолютно необходимо. Така бе по-малко вероятно да я запомнят. Налагаше се да реагира бързо, ако Петреску се появи внезапно. Най-важната й задача бе да прибере картината. Щом приключеше с това, щеше да може спокойно да пререже врата на Анна, макар да не се бе снабдила още с оръжие. Доволна бе, че американецът вече не беше в групата им. Дали още се скиташе из Хонконг в напразно търсене на Петреску или на картината, или и на двете.