Щом излезе от следващия завой, видя шофьора да разглежда коленичил спуканата гума. Кранц се огледа и заключи, че се намират на частен път, който очевидно водеше към резиденцията на Накамура. Когато наближи, шофьорът вдигна очи и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му и продължи да тича бавно и без излишно напрежение. Човекът тъкмо отваряше уста да я заговори, когато тя светкавично заби стъпало в шията му. Последва удар в слабините. Проследи как тялото му рухва, все едно бе марионетка, чиито конци са отрязани. Поколеба се за миг дали да пререже гърлото му, но се отказа. По-важно беше да вземе картината, а и й предстоеше удоволствието да пререже друго гърло тази вечер. Пък и нямаше кой дай плати за непредвидено убийство.
Още веднъж огледа пътя и в двете посоки. Бе все така чисто. Бързо извади ключовете на колата от таблото и отиде до багажника. Капакът се повдигна плавно и очите й се спряха на дървената кутия. Бе готова да се усмихне победоносно, но отложи радостта, докато се увери, че е спечелила първия си милион долара.
Грабна тежка отвертка от куфарчето с инструменти, пъхна плоския й край между дъските и с рязко движение отпра капака. Отдолу се показа специална опаковъчна материя на въздушни топчета, която тя с един замах вдигна и пред очите й се разкри спечелилата първа награда творба на Данута Секалска със заглавие „Свобода“.
Джак прекара още един час в очакване преследвачката да влезе през централния вход на хотела, а Анна Петреску да излезе от асансьора, но никоя от тях не се появи. След още един час вече беше сигурен, че изкуствоведката ще пренощува в хотела. Отправи се унило към рецепцията и попита за свободна стая.
— Вашето име, господине — попита човекът на рецепцията.
— Фицджералд — отговори Джак.
— Моля, паспорта ви.
— Разбира се. — Джак бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади необходимия документ.
— Колко вечери смятате да останете тук, господин Фицджералд?
На Джак много му се искаше да може да отговори на този въпрос.
19 септември
Глава 35
Първото нещо, което направи Анна, когато се събуди на следващия ден, бе да се обади в Уентуърт Хол.
— Опитват се да ни притискат — предупреди Арабела, след като чу последните новини.
— Какво имаш предвид?
— Фенстън е изпратил предупреждение, че ще обяви имението в банкрут. Дава ми четиринайсетдневен срок да върна дълга, в противен случай ще организира търг за продажбата на Уентуърт Хол. Надявам се Накамура да не разбере, защото това ще отслаби позициите ти при сделката, да не говорим, че може дори да се откаже.
— Имам среща с него тази сутрин в десет. Ще ти се обадя веднага щом получа някаква информация, но да знаеш, че ще е някъде след полунощ.
— Не се тревожи, ще бъда будна и ще чакам — успокои я Арабела.
Анна затвори и веднага се зае да обмисля стратегията си за предстоящия разговор с Накамура. Всъщност не беше мислила за почти нищо друго през последните дванайсет часа.
Знаеше, че Арабела ще е съгласна на сума, която да покрие дълга й към „Фенстън Файнанс“ и дай създаде известна сигурност, че ще може да върне парите на своите кредитори и да плати данъците. Пресметна, че сумата възлиза на около петдесет милиона. В крайна сметка щеше да се съгласи и на тази сума, стига да може да се върне в Ню Йорк, да заличи квалификацията „безследно изчезнала“ от името си и да започне отново да тича в Сентръл Парк. Би могла дори да помоли Накамура да й разкаже по-подробно за работното място в неговата фондация.
Прекара доста време във ваната, така че водата от вряла постепенно стана съвсем хладка — удоволствие, което обикновено си позволяваше единствено през почивните дни, — като не спираше да обмисля стратегията и поведението си за срещата с Накамура. Развесели се при мисълта каква би била реакцията му, когато отвори подаръка й. Няма сериозен колекционер, който да не почувства особена тръпка при срещата с бъдещ талант — напомня донякъде на тръпката, която изпитваш, когато изсипваш значителна сума за вече признат майстор. Като види смелия рисунък и полета на вдъхновението, без съмнение ще закачи творбата в частната си колекция. Сигурно доказателство за получено признание.
Анна дълго и обстойно обмисля и какво точно да облече за следващата им среща. Спря се на бежова ленена рокля с деликатен декоративен шев, широк кожен колан, и много тънка златна верижка — тоалет, който в Ню Йорк би изглеждал прекалено семпъл, но за Токио бе направо дързък. Вчера бе избирала подходящото облекло за откриване на разговорите, а днес — за приключването им.