Единственото й желание в момента бе да скочи и да побегне от кабинета. Баща й обичаше да повтаря, че когато те разкрият, най-добрата стратегия е тутакси да си признаеш. И тя призна всичко от игла до конец. Довери му дори къде е скрила картината. Накамура мълча през цялото време, а също и няколко минути след това.
— Сега разбирам защо поставихте условие картината да не се продава поне десет години и да не се излага публично. Не мога да не ви попитам обаче как възнамерявате да уредите отношенията си с бившия ви шеф. За мен е ясно, че господин Фенстън държи по-скоро да включи платното в своята колекция, отколкото да получи сумите по кредита.
— Точно в това е целият въпрос — каза Анна. — Щом дългът бъде изплатен, имението Уентуърт е в правото си да продаде картината на когото поиска.
— Ако приема вашата версия и наистина имам интерес да купя автопортрета, ще поставя и някои условия.
Анна кимна.
— На първо място, ще искам да купя картината директно от лейди Арабела Уентуърт, и то само след като нещата са напълно изчистени от юридическа гледна точка.
— Нямам възражения по този въпрос.
— Второ, ще очаквам автентичността на творбата да бъде потвърдена от музея „Ван Гог“ в Амстердам.
— Това също не би представлявало проблем.
— Третото ми условие вероятно няма да ви допадне — продължи Накамура. — Става дума за цената. И ако използвам типично американския израз, ще я определя от позиция на силата.
Анна кимна доста неохотно.
— Ако, повтарям отново, ако сте в състояние да удовлетворите първите ми две условия, съм готов да платя за картината на Ван Гог „Автопортрет с превързано ухо“ на имението Уентуърт петдесет милиона долара, с които, вече направих известни изчисления, ще бъде погасен кредитът на лейди Арабела, а и ще се покрият разходите по данъци и такси.
— При излагане на картината на търг чукчето на водещия ще удари при цена най-малко осемдесет или поне седемдесет милиона — възрази Анна.
— Което ме кара да мисля, че отдавна не са ви чукали — подхвърли Накамура. — Моля за извинение — додаде той незабавно. — Вече сте наясно, че никак не ме бива в играта на думи. — Усмихна се за първи път този ден. — Информираха ме, че Фенстън вече е издал нареждане за обявяване на банкрут на вашата клиентка, и доколкото познавам американците, ще минат години преди да се уредят формалностите. Адвокатите ми в Лондон потвърдиха, че лейди Арабела не е в позиция да посрещне каквито и да било тежки юридически разходи в съдебни битки, каквито неизменно биха последвали.
Анна въздъхна, преди да подхване:
— Ако, повтарям, само ако… — Мъжът насреща й реши все пак да се усмихне. — Ако приема вашите условия, ще очаквам и жест на добра воля.
— Какво имате предвид?
— Да оставите десет процента, или пет милиона долара, под формата на декларация при адвоката на лейди Арабела в Лондон.
Накамура поклати глава.
— Не, доктор Петреску. Не мога да приема подобно нещо.
Анна беше сразена.
— Но ще депозирам подобна декларация при моя адвокат, в размер на пет милиона, като цялата сума ще бъде изплатена при сключването на договора.
— Благодаря ви. — Анна не успя да скрие огромното облекчение, което изпита.
— Приемайки вашите условия — продължи Накамура, — ще очаквам от вас ответен жест на добра воля. — Той се изправи. Анна последва примера му съгласно етикета, но бе страшно неспокойна. — Ако сключим успешно тази сделка, да обмислите сериозно възможността да заемете поста директор по изкуствата в моята фондация.
Анна се усмихна, но не се поклони. Вместо това подаде ръка с думите:
— Ще използвам един друг отвратителен американски израз, господи Накамура, „договорихме се“.
И се обърна да си върви.
— Още нещо, преди да се разделим — спря я нейният домакин, като взе някакъв плик от бюрото си. Погледна го с надеждата, че няма да чуе нещо неприятно. — Ще бъдете ли така добра да предадете този плик на госпожица Данута Секалска, голям талант, който, надявам се, ще има възможност да разцъфти.