Когато пристигна на гара „Ватерло“, бъркотията в собствената й къща и собствения й живот беше напълно забравена, чувстваше се безгрижна, докато чакаше такси, а после, докато таксито пълзеше през лондонския трафик, тя почувства как гърлото й се стяга, почувства се останала без дъх. Съзнаваше, че навлиза в територия, обитавана от Трой: оживлението на града беше като запълнения му живот, екзотичните дрехи и цветове по улиците бяха неговата бликаща енергия, елегантността и изтънчеността беше негова, изцяло негова. Изобел се облегна назад на седалката в таксито и приписа заслугата за цялото вълнение и красота на града на един-единствен мъж, и позна желанието си.
Трой побърза да й отвори вратата и отстъпи назад, за да я пусне да влезе в къщата. За момент не се докоснаха, нито проговориха, гледаха се, сякаш новата им среща след няколкодневно отсъствие беше процес, който трябваше да бъде изживян, дори изтърпян. Гледаха се спокойно и замислено в лицата и Изобел си помисли, че никога в живота й никой не я бе наблюдавал с такъв спокоен, търсещ поглед. Не се почувства смутена под погледа му; вместо това почувства вниманието му като прожектор, с който той я виждаше истински, и който я идентифицираше и за двамата като звезда.
Трой се усмихна, каза:
— Здравей — и разтвори ръце.
Изобел се плъзна в обятията му и почувства как хватката му около нея се затяга и я задържа. Изпита за първи път един важен, успокояващ миг от извънбрачната връзка, когато прегръдката на любовника е по-позната и по-приятна от прегръдката на съпруга. Това беше просто прехвърляне на верността от един мъж към друг, нищо на нивото на морален избор, интелект или дори съзнание. Изобел почувства как ръцете на Трой я обгръщат по-здраво, почувства как ръцете му се спускат надолу, за да обгърне с длани задника й и да притегли таза й по-близо до неговия, и в същото време изпита внезапен изблик на желание и чувство, че се прибира у дома при мъжа, когото обича най-много.
Трой я прегърна плътно, залюля я от крак на крак. Изобел затвори очи и му се отдаде, остави го да прави каквото иска. Той започна да мачка задника й като тесто, като стискаше и отпускаше големи шепи плът. Изобел почувства как мускулите й се отпускат и остави главата си да клюмне на рамото му, вдиша чистия мирис на кожата му и аромата на скъпия му афтършейв. Уханието му замая сетивата й, почувства как й се завива свят от страст по него, облегна се на него, остави го да поеме тежестта й в настойчивите си ръце, обвивайки ръце около врата му, за да може да увисне върху него.
Заедно се облегнаха на стената на тясното антре, а после се плъзнаха и легнаха на стълбите, Трой — отдолу, с ръце, които сега търсеха, посягаха под полата й, разтриваха я настойчиво. Изобел издаде нисък стон от желание и се надигна, за да може да посегне надолу, да разкопчае ципа на панталона му, да се вкопчи в него. Почти веднага се отдръпна стреснато. Забързаната й ръка напипа коприна, бродирана коприна. Тя се дръпна леко назад и видя бледия леденосин цвят на френските кюлоти на Зелда под отворения цип на Трой.
— Смучи ме — нареди Трой.
Изобел замръзна, почти неспособна да се придвижи към него.
— Носиш нейните кюлоти — каза тя.
Сините му очи се отвориха, той се усмихваше.
— Да — каза просто.
Изобел се отдръпна от него, така че да може да види лицето му.
— Защо носиш кюлотите й? — запита настойчиво тя. — Само защото аз се канех да дойда тук, или носиш дрехите й през цялото време? Носиш ли нещата й, когато не съм тук?
Той моментално долови страха в гласа й. Покри ръката й със своята и я дръпна обратно надолу към противоречивото усещане от допира на коприна и твърда мъжественост.
— Беше за теб — прошепна настойчиво. — Всичко беше за теб. Хайде, Изобел. Направи го за мен…
Ръката на Изобел напипа коприна, а под нея — неговата твърдост, и се отдръпна с потръпване.
— Какво има?
Тя леко сви рамене и стана от застланите с килим стълби, придърпа надолу полата си. Даваше си сметка, че се изчервява, почувства мъчително смущение. Несъзнателно изтри длан в полата си.
— Нищо — каза кратко.
— Заради това, което казах ли?
— Не, разбира се, че не.
Трой се изправи тромаво, оправи панталоните си, скри синята коприна.
— Значи дотук? — попита язвително.
Изобел извърна поглед от него към предната врата, погледна назад.