— Но сега налице е басейнът — намекна Трой. — И Мъри.
Изобел поклати глава, при движението косата й се разпиля по килима.
— Това е само мимолетна фаза — каза тя. — Мъри ще си отиде, когато басейнът бъде завършен, и когато това стане, обзалагам се, няма да плуваме в него повече от веднъж седмично, ако изобщо го правим. След три месеца, след шест, старият обор отново ще пустее и никой няма да вижда отражението на водата по тавана. Всичко ще е само пари, хвърлени на вятъра — въздъхна тя. — В канала. Буквално. А когато се наложи да му кажа, че книгите се провалят, няма да ни е останало нищо, което да ни доставя радост. Няма да имаме абсолютно нищо.
— Само че сега ти имаш Зелда — добави Трой.
При тези думи Изобел обърна глава, очите й срещнаха неговите, бузата й се опря в наситените цветове на килима.
— Да — каза тя тихо. — Мислех, че нищо няма да се промени. Мислех, че животът ни е определен веднъж завинаги. Всичко, което можеше да се случи, беше състоянието на Филип бавно да се влошава все повече и повече, а аз да ставам все по-уморена и по-уморена и все по-тъжна и по-тъжна. Но, както казваш, сега налице е Зелда. А ако мога да задържа Зелда в живота си, тогава никога повече няма да бъда толкова отчайващо нещастна.
Двайсет и две
Стаята за гости на Трой, която възприемаха като стаята на Зелда, се осветяваше само от оранжевото сияние на улични лампи, което проникваше през дръпнатите завеси. Влязоха в нея, като носеха свещите от дневната: не им трябваше яркият блясък от централното осветление. Облякоха се един до друг, мълчаливо: единствено шумоленето на бельо, измъквано от тънка опаковъчна хартия, и на опаковката на чорапите, показваше докъде са стигнали. Обърнаха се с гръб един към друг, за да си помогнат в затварянето на циповете, подобно на сестри, близки като приятелки, а после седнаха един до друг, с лице към огледалото на тоалетната масичка с еднаквите си буйни руси коси, за да гримират лицата си.
Деляха си фон дьо тена, очната линия, червилото, спиралата за мигли, ружа, с тихо прошепнато „благодаря“ и „след теб“, а когато свършиха, се отместиха заедно от тоалетната масичка, след като трансформацията беше постигната, и се върнаха в дневната. Седнаха един срещу друг и всеки обхвана другия с продължителен, еротичен поглед.
Трой усещаше допира на коприната по бедрата си, кръстосани едно върху друго, очертанието на обувката, обгърнала стройния му крак. Усещаше главата си огромна от тежестта на златистата перука, клепачите си — натежали от сенките за очи и изкуствените мити. Да гледа Изобел, беше все едно да гледа себе си в леко разкривяващо чертите огледало. Тя беше негова по-дребна, по-изящна версия. Косата й беше същата като неговата, гримът й — същият. Но той знаеше, че под извивката на синята рокля, същата като неговата, щеше да открие топли, закръглени гърди, мек корем с трапчинки, отпуснатите, прелъстителни бедра.
— Още шампанско? — попита той.
— Аз ще го донеса — Изобел се надигна от мястото си и прекоси стаята, усещайки върху себе си тъмносиния му поглед, като милувка. Отвори бутилката в кухнята и донесе чисти чаши.
— „Рьодерер“ — обяви тя, като влизаше. — Разбира се, ние никога не пием нищо друго.
Трой подаде чашата си с елегантен жест. Изобел наля, а после взе чашата си и отново седна. Кръстоса крака, Трой видя как едната страна на бедрото й потъва в сянката под синята рокля, и се облегна малко назад на софата, за да се наслади на откраднатата гледка. Знаеше, че след малко щеше да я разсъблече, а тя — него. След малко щеше да изпита наситеното удоволствие да бъде жена и все пак не съвсем жена, докато се люби с жена.
— Много е добро — отбеляза той бавно.
Сивите очи на Изобел го оглеждаха преценяващо, попивайки с поглед красивото лице и неподвижното тяло.
— Зелда?
— Да?
— Ще заминем ли заедно? На почивка?
Трой се замисли за момент, отблъсна възраженията, свързани с работата си, отказа да обмисля уговорките в бележника си за срещи.
— Искаш ли?
— Имам чувството, че това е сега — каза Изобел. — Тук и сега. Никога повече няма да бъде така. Искам да го изживея в пълнота сега. Докато е толкова важно, докато е толкова страстно.
— Защото мислиш, че няма да продължи дълго?
Тя се усмихна — прекрасната, ленива, чувствена усмивка на Зелда.