— Как би могло? — попита простичко. — Това е лудост.
— Част от него трябва да продължи — напомни й Трой. — Ако смяташ да пишеш друга книга.
Тя кимна.
— Но това между нас?
— А! Това…
Замълчаха за момент.
— Ела тук — каза Изобел.
Трой повдигна вежди в арогантното изражение на Зелда.
— Аз ли?
— Ела тук, или аз ще дойда и ще те доведа — прошепна Изобел, с глас, изпълнен с обещание или заплаха — Трой не можа да определи какво. Той се надигна от софата и се плъзна през стаята към Изобел, седна до нея и се облегна назад, с вдигната брадичка, с изложено на показ очертание на шията.
Изобел не се премести напред: остана на мястото си и го погледна.
— Толкова си красив — прошепна тя. — Такава прекрасна жена си.
Трой затвори очи, а после почувства как софата се раздвижва под него, когато Изобел стана.
— Дръж си очите затворени — промърмори тя.
Той я усети как се движи, чу шумоленето от свличането на роклята й.
— Сега — каза тя.
Той отвори очи. Тя носеше красиво бродирания син дантелен сутиен на Зелда, а пълните й гърди преливаха над бледата дантела. Носеше тъмносини дълги чорапи с ограничител. Нищо друго. Трой установи, че се взира опиянен в тъмните косми, там, където закръгленият корем се съединяваше със закръглените бедра, към бялата, преливаща пищност на гърдите, към буйната златиста коса над гримираното лице. Тя тръгна към него безсрамно, наведе глава, целуна го. Топлите им начервени устни се срещнаха, докоснаха се, притиснаха се едни към други, ближеха се, захапаха се леко. Трой се чу как простенва от удоволствие. После почувства ръцете й върху роклята си, докато я вдигаше. Надигна се леко и тя плъзна роклята нагоре към кръста му. Отдолу той носеше чорапи като нейните, и също такова бельо: сините френски кюлоти на Зелда, които беше носил тайно, под панталона си, цял ден. Ерекцията му изопваше коприната. Без да откъсва сивите си очи от неговите, Изобел посегна надолу, избута кюлотите на една страна, и го пое, възседна го, сякаш беше негова безспорна повелителка.
На сутринта разтребиха апартамента заедно, като две усърдни домакини. Трой взе дрехите и ги прибра, а Изобел раздигна чашите, бутилките, разчисти следите от кокаина, и почисти кухнята. Когато всичко беше свършено, изпиха набързо по чаша кафе, седнали до работния плот в малката кухня на Трой.
— Трябва да отида на работа — каза той, като хвърли поглед към кухненския часовник.
— Трябва да си отида у дома — каза тя.
— Ще ти повикам такси — той стана от високото си столче, нахлузи сакото на костюма си и излезе в антрето. Изобел прибра чантата с нещата си за преспиване от спалнята му, и пазарската торба с новите си дрехи, и го последва навън.
Навън беше ужасно студено и сиво. Трой трепереше край пътя, докато чакаше свободно такси. Изобел, топло загърната в овехтялото си зимно палто, стоеше до него.
— Прибирай се вътре. Мога и сама да си хвана такси.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. Няма смисъл да умреш от пневмония.
Той се поколеба.
— Ако си сигурна, че нямаш нищо против?
Тя се обърна и го целуна: топла, обикновена целувка по устните.
— Върви!
— Ще ти се обадя през седмицата — каза той. — Напиши ми резюмето на новия роман на Зелда и ще започна да работя по него веднага щом го получа.
Тя кимна.
— Не повече от три дни.
Трой изтича нагоре по стъпалата до входната врата и вдигна ръка към нея:
— Чао.
Изобел помаха. Той отвори вратата и влезе.
След няколко мига едно такси приближи и Изобел се качи вътре.
— Гара „Ватерло“, ако обичате — каза тя и се облегна назад, за да гледа как студеният град преминава покрай прозорците. Не чувстваше нищо. Преживяването да бъде с Трой беше толкова наситено и така енигматично, че шокът от него потопи Изобел в състояние на безразличие, най-голямото освобождение, което би могла да изпита.
Но не забрави пристигането си в апартамента му. Знаеше, че беше заварила Трой в дрехите на Зелда, без да има оправданието на собственото й присъствие. Знаеше, че това е предупреждение, и въпреки това не искаше да го види или чуе. Освен това в дъното на ума й се таеше съзнанието, че го беше предизвикала да я люби, а той беше избегнал предизвикателството. Трой не я молеше да напусне съпруга си. Трой не ухажваше Изобел. Дори не искаше да замине на почивка с нея, не бяха правили планове.
Трой искаше Зелда, а Изобел не беше само пазачът на портите, които водеха към Зелда. Но когато се превърнеше в Зелда, Изобел изпитваше с Трой най-дълбоката и удовлетворяваща физическа наслада, която бе изпитвала в живота си. Изобел, разкъсвана между усещане за измяна и чувство на удовлетворение, се взираше навън през прозореца на таксито, неспособна да разбере какво се случваше в живота й. Напълно и изцяло объркана, тя слезе на „Ватерло“ и се качи на влака към дома, приковала невиждащ поглед в мъгливата околност.