— Било е глупава грешка на хотелската администрация — настоя Изобел. Усети как гласът й потръпна напрегнато, и повдигна чантата, оставена в краката й. Мъри бавно заобиколи до пасажерската врата.
— Аз ще ви я нося — каза той. — Не обичам да гледам как една дама се мъчи.
Този път тя му позволи да я вземе и каза:
— Много ви благодаря.
Когато тя се прибра, Филип беше станал, малко блед, но явно в не много лошо състояние.
— Мъри каза, че лежиш — каза Изобел, като го целуна и отстъпи назад да го погледне.
— Нищо сериозно, просто махмурлук — каза Филип. — Взех два парацетамола, поспах половин час, и ето ме, съвсем здрав и бодър.
— Все пак е добре да си починеш днес следобед — каза Изобел.
— Не се притеснявай излишно.
— Не се притеснявам. Просто се държа разумно.
Вратата на дневната се затвори, Мъри тактично ги остави сами. Чуха го да моли в кухнята госпожа М. да приготви кафе за тримата.
— Днес следобед Мъри ще ме заведе до склада си, има един труден клиент, който иска някакви специални плочки: помоли ме да му помогна да избере.
— Мъри може и сам да си избере плочките! — възкликна Изобел нетърпеливо. — Защо му трябва помощта ти?
— Казва, че имам око — заяви Филип гордо. — Мога да си представям мислено цветовете. Казва, че това е много рядко срещано. Той например не можел да го прави.
— Мисля, че би трябвало да си починеш.
— Почивах си. Тази сутрин си почивах половин час. Това е всичко, което ми трябва.
— Не си добре! — извика тя отчаяно.
Той я погледна без капка обич и каза:
— По-добре съм отвсякога. Не се опитвай да ме дърпаш назад.
— Аз? Да те дърпам назад! Какво искаш да кажеш?
Филип се канеше да отговори, когато вратата се отвори и Мъри влезе с подноса и три чаши кафе.
— Това ще ви хареса — каза той на Изобел. — Нарича се „Мусонният Малабар“. Гледах едно предаване за него. Оставят зърната на открито, докато мусонният дъжд ги облива върху съхнещите стъбла. Не е ли страхотно?
— Не искам никакво кафе — процеди Изобел и излезе от стаята.
Цялата сутрин Изобел посвети на преглеждане на пощата си и отговаряне на писма, излезе от кабинета само да си вземе сандвич за обяд и да го изяде на бюрото си.
— Няма ли да обядваш с нас? — попита Филип мило. Използваше присъствието на госпожа М. и Мъри като щит. Знаеше, че Изобел не би се скарала с него пред тях, а под закрилата на присъствието им, той можеше да създаде илюзията за своето разумно поведение и избухливостта на Изобел.
Изобел, знаейки точно какво правеше той, съзнавайки, че го прави нарочно, го изгледа смразяващо.
— Имам твърде много работа — каза тя студено.
Кухнята беше топла, изпълнена с мирис на домашно приготвена храна. Докато Изобел си режеше две филии черен хляб и пъхаше между тях тънко парче предварително нарязана шунка, госпожа М. извади от фурната глинен съд и вдигна капака. Надигна се пара, дъхаща на лук и месен сос.
— Доброто старо задушено — каза Мъри. — Нищо не може да се сравни с него в студен ден.
Филип подреди масата, докато Мъри седеше, без да прави нищо. Изобел сложи малко горчица отстрани в чинията си.
— Бихте ли могли да ми донесете чаша чай, след като приключите със сервирането на това? — каза тя на госпожа М. Долови ледената нотка в гласа си, но беше безсилна да направи нещо по въпроса.
— Няма ли да хапнете задушено? — попита госпожа М. -Направих достатъчно.
Мисълта как изобщо би могло да се превръща в тема на обсъждане фактът, че в къщата на Изобел има достатъчно храна за нея, купена със собствените й пари, я накара да пребледнее от негодувание.
— Не ям много на обяд — каза тя. — Както знаете, никога не съм го правила.
— А би трябвало — каза Мъри бодро. — Знам, че едно хубаво ядене по средата на деня наистина ме засища за цял следобед — той й се усмихна. — Но, разбира се, аз не се занимавам с умствен труд като вас.
— Ще ви запазя малко за вечеря — каза госпожа М. на Изобел. — Можете да го затоплите.
Изобел взе самотната си чинийка със сандвича, мъдрещ се унило по средата, и се върна в кабинета си.
Изяде сандвича, вперила поглед в празния компютърен екран. В най-горния край на екрана пишеше „Изборът и избраните“, по-надолу — „Първа глава“, а под тези думи малкият курсор примигваше, сякаш подканваше Изобел да се залавя за работа. Изобел го изгледа с безразличие, нито като враг, нито като приятел. Това беше инструмент, който вече не лягаше с привична лекота в ръката й. Чувстваше, че бе казала всичко, каквото имаше да каже относно представата за свободната воля и индивидуалния морал. След Зелда и Трой всичко във възгледите й се беше променило. Откри, че вече не се интересуваше от дребните детайли в обноските и моралните норми, вече не се интересуваше от дисциплината, необходима й, за да води почтен живот, да бъде добра жена. Сега се интересуваше само от продължителния, таен, безмълвен прилив на страстта, интересуваше се от желанието, интересуваше се от неустоимото очарование. Интересуваше се от тайните механизми на обсебването, похотта, страстта.